А лександър Солженицин беше титан - предшественик на модерното време, който се изправи срещу пределите на човешките способности и природните сили. Неговите думи бяха етичен връх, непоклатима ценност, духовна дисциплина и саможертвен обет.
Неговият живот беше последователност от подвизи, най-главният от които беше "Архипелагът Гулаг" - книгата, в която Солженицин описва стъпка по стъпка ужасяващите етапи от изпитанието на един невинен мъж, преминаващ през кръговете на адската репресивна машина.
Тази епична равносметка на човешкото страдание през епохата на комунизма шокира и промени света.
Животът и творчеството на Солженицин бяха безкомпромисна война срещу комунистическия режим. Неговият безпощаден кураж и себеотрицателното посвещаване на дадена кауза, които могат да се сравнят само с тези на ранните християни, му дадоха морално превъзходство над комунистическите му противници.
Солженицин се изправи срещу политбюрото на Брежнев и вместо да бъде убит или хвърлен в затвора, беше изгонен от страната.
Но въпреки възхищението, породено от неговите книги и неговата личност, доктрината му звучеше прекалено сурово за неговите съвременници в Русия и в чужбина. А той самият не можеше да приеме относителността и несигурността на модерния живот.
Съдбата на Русия беше нещо повече от литература или от обект на изследване за Солженицин. Тя беше неговата мисия. Вечният руски дебат от последните 150 години се водеше между западняците и славянофилите, тоест онези, които насърчаваха националистическите идеи за специалния път на Русия.
Опонентът на Солженицин в този дебат беше единственият друг мъж от неговия ранг - Андрей Сахаров, академикът и правозащитникът, който
получи Нобелова награда за мир през 1975 г.
И Солженицин, и Сахаров се стремяха да освободят Русия от комунизма. И двамата бяха нечовешко дръзки в тяхното противопоставяне на режима. Но Сахаров, западнякът, съзря изхода в насочването към Запада, на който той гледаше като на свят на свободата и на справедливостта. Докато националистът Солженицин търсеше спасението на Русия в нейните исторически, културни и религиозни корени.
Когато комунизмът и СССР се приближаваха към своя крах, Солженицин написа "Как да устроим Русия" - есе, в което той се прояви като страстен защитник на идеята Русия да се обърне към миналото си и да започне да разчита на силна и просветлена централизирана власт, както и на душевността на руския народ.
Идеите на Солженицин за изграждането наново на Русия, основаващи се на духовната енергия на руския народ бяха, разбира се, утопия. Тази Русия в неговото въображение, в която корените на руската душевност създаваха едно добре управлявано и справедливо общество, така и не се материализира.
Когато хватката на комунизма се отпусна, руският народ се потопи в
свободата, деморализиран, изтощен, лишен от цялата си духовна енергия и неспособен да се включи в каквито и да било колективни национални усилия.
Когато пазарната икономика започна да действа в Русия, руснаците започнаха жадно да угаждат на желанията си, да се хранят с охота с телевизията и поп културата, които Солженицин така категорично осъди.
Днес руснаците се радват на лични свободи и на възможностите, които им предоставя потребителското общество. Те допуснаха бавното течение на модернизацията да ги повлече със себе си. И призивът на Солженицин да обединят духовните си енергии, за да изградят отново такава Русия, която да бъде противоположност на бездушния Запад, ги кара просто да вдигат
безучастно рамене.
Когато Солженицин се върна в Русия, след 20-годишно изгнание, в което беше изпратен по нареждане на съветския режим, много от неговите либерални почитатели, които се възхищаваха на книгите му и на подвизите му като писател, вече се бяха разочаровали от неговите антизападни позиции и неговата визия, която в основата си беше недемократична.
Те се безпокояха, че неговото присъствие в страната ще консолидира консервативните националистически сили, които ще възприемат Солженицин като свой духовен лидер.
И наистина най-различни сили, в това число и самото правителство, в даден момент се помъчиха да привлекат на своя страна авторитета на Солженицин. Търсенето на неговите идеи дори се повиши неотдавна, когато представите на славянофилите за специалния път на Русия отново надделяха над западняшките виждания за една Русия с либерални ценности и демократични институции.
Но Солженицин никога не стана популярна и дори обществена фигура в нова Русия. Той никога не се сдоби със свита, защото, като някои от най-великите мъже на този свят, той просто нямаше нужда от нея. Солженицин беше велик мъж, вдъхновен от една мисия, за чието изпълнение той се бори до
последния дъх от живота си.
