Е лисавета Багряна е българска поетеса, автор на детски книги и преводач. Образът ѝ е крайно противоречив, както и мнението за нея в българското общество. Едно е сигурно обаче за гранддамата на българската литература - тя никога няма да бъде забравена.
Елисавета Любомирова Белчева е родена на 29 април 1893 г. в чиновническо семейство в София. Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове.
Завършва гимназиалното си образование в София през 1910 г. след което за една година е учителка в с. Недялско, в Югоизточна България.
Там получава непосредствени впечатления от живота на селската жена.
През 1911 до 1915 г. поетесата учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов и Йордан Йовков.
Започва да пише стихове около 14-годишна и през 1915 г., подтикната от Йордан Йовков, публикува две свои творби в сп. „Златорог“ - „Вечерна песен“ и „Защо“.
През периода 1915 - 1919 г. Багряна е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил.
През 1919 г. Елисавета се омъжва за капитан Иван Шапкарев, от когото ражда сина си Любомир Шапкарев. Страстта на Елисавета към поезията не се приема добре от семейството на мъжа ѝ.
Това е и една от причините поетесата да се крие зад различни псевдоними и също така да крие тетрадките със стиховете си, а свекърва ѝ - необразована жена с властен характер, следи всяка нейна крачка и смята, че тя вместо да си гледа задълженията по дома и съпруга се занимава с нещо вятърничаво, маловажно и неподходящо.
Багряна се измъчва в тази среда, творческите ѝ амбиции и вродена волност на характера, която заема централно място в по-късното ѝ творчество, се оказват в капан.
Младата жена взема едно от най-осъжданите решения в живота си – изоставя съпруга и сина си. Той дълги години не предполага, че именно известната поетеса е негова майка.
Семейството му дълго го лъже, че майка му следва в Париж, за да не знае, че родителите му са разведени. По-късно Любомир разбира, че това е споразумение между Багряна и Шапкарев.
През 1921 г. Багряна се включва в литературния живот на София.
Сътрудничи във "Вестник на жената", вестник "Лик", в списанията "Съвременник", "Златорог" и други. Първата ѝ стихосбирка „Вечната и святата“ излиза през 1927 г., донасяйки ѝ широко признание и популярност.
По-късно сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др. От 1952 г. е член на редакционната колегия на списание „Септември“.
През 1925 г. Елисавета се запознава с един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици - Боян Пенев.
Той се занимава с въпросите на стихосложението и води семинар по този проблем. Багряна, под негово влияние, започва да пише със свободен стих и ритъм.
По това време Боян е женен за поетесата Дора Габе и така се заформя един от най-емблематичните любовни триъгълници в българските литературни среди.
Според биографи, техни близки и изследователи на животите им обаче по времето, когато Пенев и Багряна започват любовта си, той не живее със съпругата си вече от шест години, макар и да не са официално разведени.
Те остават женени до смъртта на професора, въпреки че той съжителства с Елисавета.
Бракът на Багряна с Шапкарев вече е непоправимо разстроен и тя живее отделно, когато се среща с Пенев.
По-късно Елисавета и Боян заминават за Франция, живеят в Париж и обикалят страната. От това пътуване се ражда изящната стихосбирка „Бретан“.
Когато се връщат в България, професорът е решен да получи развод от Дора Габе и да узакони връзката си с Лиза, но умира неочаквано по време на операция, оставяйки остра вражда между двете поетеси.
Боян Пенев завинаги остава най-голямата любов на Багряна.
Елисавета се омъжва само още веднъж за дипломата Александър Ликов, с когото се запознава, когато той е годеник на Дора Габе. Иронично тя ги запознава лично.
Двете поетеси вече са се помирили след историята с Боян Пенев. По-късно Габе разбира, че Багряна и Александър тайно са се оженили. Бракът им продължава до 1954 г., когато той умира.
Поетесата получава редица отличия през дългия си творчески път. Носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969).
Удостоена е със званието „Герой на Народна република България“ през 1983 г. През 1943, 1944 и 1945 г. е номинирана от Стефан Младенов за Нобелова награда за литература.
Стиховете на Багряна са преведени на 30 езика и са издавани във Франция, Италия, Полша, Румъния, Швеция и др.
Елисавета Багряна умира на 23 март 1991 г., на 98 години. Интересен е слухът, че поетесата крие истинските си години и може би е на повече от 100 години по времето на смъртта си. Последното ѝ пристанище се оказва старческият дом в Горна баня.
Багряна е един от малкото ни творци, при който творчество и личност се припокриват изцяло и не могат да бъдат разглеждани или разбрани поединично.
Творбите ѝ са огледало на живота ѝ, потвърждение и утвърждаване, но и прозорец към съвсем личния ѝ свят, отвъд догматичните присъди на обществото и сухите факти за постъпките ѝ.
Те ни разкриват мотивацията зад тях, движещата ги стихия и само чрез тях достигаме до пълнокръвния образ на една жена, която може би първа застава като творец срещу патриархалните порядки и условностите на обществото.
