Човекът се чувстваше прекрасно. Слънцето се отразяваше в гладката като огледало вода, някъде в далечината се чуваше напев на птици, а проблемите бяха останали назад, много назад, чак на брега.
Той се огледа наоколо. Точно до него преплуваха няколко червени рибки и той се усмихна. Замисли се за чудесата на Природата и невероятните й хрумвания, с които ни е дарила. Замисли се как още от малък е идвал тук, защото именно тук се чувства най-добре. Смирен, одухотворен, спокоен.
Плуваше бавно, за да се наслади на всички усещания. Някъде в дълбокото нещо проблясна и той се замисли дали историите за изгубен кораб, пълен със съкровища, не са истина. Това бяха приказките, с които бе отраснал, които го накараха да обича водата. Но не го вълнуваще богатството, мислеше за това как рибките плуват из останките на кораба, как някоя мида си е намерила местенце на палубата и как около мачтите се вият водорасли.
И пак се усмихна, а след това се отпусна. Водата, грижейки се за него, го носеше по вълните си. Безметежно.
Изведнъж небето се смрачи. Тъмни гъсти облаци закриха синьото небе. Човекът се стресна, мускулите му се стегнаха и за малко да потъне. Пак се огледа и водата му се стори неприветлива. Тя вече отразяваше зловещите облаци и цветът й бе грозно сив, вълните ставаха по-високи и по-високи, като меките им форми отпреди малко вече приличаха на остри зъби.
Той се опита да се обръне, но нежната прегръдка на водата, която до преди малко го даряваше с щастие и спокойствие, се превърна в злокобно притискане. Сякаш хиляди ръце се бяха вкопчили в тялото му и не го пускаха. Не му даваха да мръдне, да се обърне, да се върне на брега.
И той се уплаши. За пръв път в живота си се замисли какво прави там. В главата му започна да кънти глас, който непрекъснато повтаряше един въпрос: „Защо?" ... защо... защо...
Защо водата, която бе така мила с него и го караше да се чувства добре, сега се държеше така? Човекът пак се опита да се помръдне и тогава с ужас разбра, че водата бавно го дърпа надолу.
Студената й хватка безпощадно го влечеше към дълбините си. Той си пое дълбоко въздух, ужасен, вцепенен и невярващ, че това се случва. Тръпки побиха тялото му, когато целият беше под водата.
И тогава видя. Прогледна. Невероятните червени рибки, на които се радваше, бяха найлонови пликове, носени напосоки от подводните течения, а в тях имаше заплетени рибки, които борейки се за живота си, го бяха изгубили.
Проблесналото нещо се оказа контейнер за отпадъци, който беше безотговорно хвърлен на дъното, защото беше по-евтино отколкото да се плащат такси за сметища.
Цветът на водата се оказа грозно сив, не защото отразяваше облаците, а защото из нея се носеха отдадни води на заводи и преработвателни станции.
А отчаяно повтарящият се въпрос „Защо", беше последният вик за помощ, който Водата отправяше към Човека.
