Слънцето напичаше още в 10 часа сутринта. Затова решихме да отидем високо в планината, хем на разходка, хем да се спасим от ЮНСКАТА жега - 34 градуса по Целзий. Натоварихме се в старата жигулка и потеглихме към Рилски манастир.
Пътят минава непосредствено до реката. Само дето нея я няма. Камъни се белеят, а вода не се вижда.Нищо, че е още юни. Продължаваме с надежда нагоре по пътя. След водохващането за ВЕЦ-овете нагоре е мааалко по -добре. Но братовчеда Вальо разказа за един стар рибар, който чакал да види избелените от буйните снежни води камъни, пък тогава да тръгне за риба, само дето сега камъните били жълти, неизгладени, вода нямало. Значи и риба няма.
Продължихме над Рилски манастир. Човешкото множество също търсеше прохладата на планината. На Манастира- задръстване. Нагоре по реката-стълпотворение. Където има пейка - до нея катун. Едни на плаж до реката, други- палят барбекюто. Искахме да си налеем вода на Студената чешма. Спряхме и ... се отказахме. От благоевградски опел кънтеше чалга до умопомрачаване. Решихме да налеем на връщане. Нали водата приема отношението към нея и се променя, та вода с чалга - не, благодаря!
Накрая стигнахме в онази част на планината, където хора НЯМА. Качихме се до тунелите, строени през 70-те години за водохващането на реките в Рила планина. Децата, а и ние застанахме в страхопочитание пред мащабните проекти от миналото ни. Изоставени... Разрушени...Докато малкият ми син не се сети да извика на Ехото в тунела. То му отговори, разбира се. И на мен отговори. Дори влязохме в единия тунел, но ни хвана страх по средата. И безславно се върнахме.
И разбира се ,веднага на реката! Да вдишаш чистия въздух и да усетиш силата на водата! Да видиш огромните камъни, които са в коритото й и огладените от песъчинките парчета дърво. Няма нещо по-хубаво. От камъните се беше образувало вирче, в което водата падаше от високо и децата се развикаха: „Джакузи, мамо, джакузи!". А водата вътре, снежна , ледена. Джакузи, ама влез вътре де! Разровихме под камъните, отдолу малки ракообразни. А големият ми син- щастлив! Днес бил най- хубавият му ден. Не знаел, в реките има „мармарци", т. е рачетата. И си хванал две гъсеници, една зелена и една кафява, но ще ги пусне, да си живеят живота.
Но водата и тук малко. Мъжете притеснени цъкат с език и рисуват апокалиптични картини. А то просто се случи сушава година. Дай Боже да е само тази. Сняг нямаше зимата. Толкоз. Не че някой се сеща да пести водата от чешмата вкъщи. Дори и тези, апокалиптиците.
Дойдоха при нас трима души, възрастни хора. Заговорихме се за урановите мини наоколо. Рила е богата на уран. Едната жена каза, че мъжът й работил по тези места, в мините. Там, наблизо, още имало запазен вход навътре. Било през 1963 г. Пренасяли рудата с оловни вагонетки. Но като започнали да я промиват, в реката цялата риба изплувала мъртва. Добре, че я спрели тая мина, каза жената. Иначе сега сме щели другаде да се разхождаме.
На връщане пак спряхме до Студената чешма. Само че и музиката пак си свиреше. Пак умопомрачително силно, но поне беше българска. Народна музика. За Стойна как лее вода на чешмата. Та и ние си наляхме...жива вода, в пластмасови туби. Да ни прости водата, дано е останала ЖИВА, докато я занесем вкъщи. И да я има жива и за тези след нас...
