Ами...тогава, да започвам.
Като малка винаги се чудех защо баба ми полива градината на вилата, мъкнейки огромна препълнена пластмасова кофа, и сипва вода на всяко коренче разсад. Домати, чушки, краставици, фасул, моркови, ягоди – канче след канче, капка след капка. „Бабооо, вземи маркуча!Имаме си цяла цистерна с дъждовна вода! И имаме варели, пак с дъждовна вода! Много варели!” И разбира се, имаме кладенец, който тогава ми се струваше бездънен. Сега знам, че е само четири метра, което за кладенец не е много... Бях малка, но знаех, че ако полее с маркуча, ще свърши с това досадно поливане още докато е светло и ще отидем на гости на бабата от съседната вила. Но това почти никога не ставаше и обикновено бабата от съседната вила идваше при нас, а моята баба си поливаше, ли поливаше.... „Цеце, много си пестелива”, все й казваше. И се започваха едни разговори за суша, за оттичане на подпочвените води, за разни неща, твърде далеч от това, което исках да чуя – кога ще ходим да се къпем в реката?
На реката ходехме, когато си тръгвахе от вилата. Или когато отивахме. Но много рядко по време на престоя ни там. Според мен виновник за това беше бавното поливане на баба ми, която влачеше огромната кофа цял следобед и даже, когато се стъмнеше и комарите излизаха да вечерят, пак продължаваше.
Къпането в реката вече дори го сънувах – знаех къде са хлъзгавите камъни, знаех къде бяхме видяли преди няколко лета водна змия. Там не ходех, отивах на едно място, където водата беше спокойна и скачах с дрехи и обувки, а баба и дядо ми се смееха от брега. Страхотно,нали? Но само насън...
Дните си минаваха, лятото беше топло, парещо, а реката беше на един час път пеша. Сама не смеех да ходя до там, по пътя имаше змии, нали е Балкан. Но в малката ми рошава главица започна да зрее идея....идея, как да отидем до реката с баба. Само трябваше да й помогна да полее градината по-бързо! Не, направо щях аз да полея вместо нея. Така щеше да има сили да върви до реката и после по пътя нагоре. Защото надолу се ходеше един час, но нагоре – час и четиридесет минути...
В най-топлите часове баба спеше или ходеше на гости при вече познатата баба-съседка. Един топъл следобед, докато дядо похъркваше на кушетката вътре, а баба гостуваше на нейната приятелка, реших да помогна. Ще полея градината с маркуча от цистерната! Дядо беше измислил система: дъждовната вода от всички улуци да се влива в една цистерна, която се намираше в най-високата част на двора. Варелите с дъждовна вода наричаше „резерв”, за какво не знаех, нали имаше тази огромна цистерна?!
И така, заех се за работа. Развих маркуча, опънах го хубаво надолу, хвърлих го сред зеленчуците на баба, покатерих се на цистерната и завъртях кранчето.... В началото се чу похъркване, подобно на дядовото и си помислих, че нещо не правя както трябва. Аха да сляза отгоре и видях, че водата потече. Толкова беше жадна земята! Водата от маркуча потъваше някъде долу, сякаш въбще я е нямало! Кога ще тръгне към доматите, ами към чушките и морковите? Като се насити и пое, земята пусна водата из градината – без ред, без да подбира, потокът от цистерната се лееше на свобода, надолу и надолу, стигна и доматите. Там обаче реши да завие, незнайно защо, и пое към морковите, а доматите останаха без вода. Ех, трябваше да сляза – слязох, нагазих в мокрото и взех маркуча. Баба ми беше казвала, че растенията пият вода и през листата - тогава защо да не им дам да си пийнат, нали е топло? Поливах, заливах, отгоре, отстрани, къпех домати, краставици, чушки, а водата се лееше, лееше (тази цистерна събирала много, мислех си), земята се разкисна и стана на кал, стъпалата ми започнаха да потъват... изкъпах и себе си, защото ми стана много горещо. Минах към магадноза, копъра и целината – поливах, поливах...
Зеленчуците са готови, и настъпих към ягодите. Ей, любимите ми ягодки, точно преди да започнат да зреят – големи, но зелени. И тях окъпах хубаво от всички страни. Имаше и пъпеши, тръгнах към тях, но...нещо ме затегли обратно . Обърнах се, маркучът беше стигнал докрая и не можеше да продължи повече. Добре, тогава се връщам, за да видя дали не съм изпуснала нещо. Ще полея пак доматите, да пораснат по-бързо. И така, корен по корен ги поливах отгоре, за да растат и да пият вода през листата. Ето и последното стъбло е почти полято, само още малко да...... „ИИИИИИИИИИИИИХ” чух някъде за мен. „Какво правиш, момиче?”- баба стоеше в горния край на двора и се държеше за главата. „Ами помагам ти с поливането – полях по-рано, за да може да отидем до реката”, уверено и наперено й отговорих. „Как ще поливаш в три часа следобяд, ще попариш разсада” и отиде към цистерната: „Всичката вода си източила” – вече беше много ядосана!!
От цялата дандания дядо и той се събуди. Като видя какво съм направила само каза: „ако е рекъл Господ, ще берете. Ако не, ще си купувате.”
И така....както е ясно, реката не отидох – нито този ден нито който и да е от следващите. Не спряхме и на тръгване. „Ти твоята вода си я взе, стига ти” казваше ми баба. За жалост не капна капчица дъжд, цистерната беше празна, а ние останахме с водата от варелите и тази от кладенеца. Зеленчуците на баба изгоряха от моята разхладителна баня в жежкия пек... нищо, че тя продължи да пълни кофата и да ги полива внимателно с канчето, надявайки се все някое коренче да се съживи. Да, ама не.
Това лято не брахме нито домати, нито чушки, нито дори краставици.
криза, която тихо расте" />
