Навън беше рай.
Почти с хъс поех в дробовете си свежия, влажен и хладен за сезона въздух. Добре, че беше 17 градуса. Не знам как щяхме да оцелеем при жега в тунела. Третата ми дъвка беше започнала да губи вкуса си. Изхвърлих я.
На входа на станцията се възмутих от служителка на метрото. Обясняваше, че няма специални автобуси, които да поемат потока от народ. Да не говорим, че според нея целият подземен транспорт бил спрян. Що за липса на организация?
Това слабо ме притесни. Да, бях безнадеждно закъснял и щях със сигурност да пропусна обедния бюлетин на Би Би Си, който трябваше да подготвя, но, какво да се прави. Случват се такива работи.
Отдалечих се на двайсетина метра, извадих си цигарите и, докато опитвах да се свържа с жена ми, запалих. Кеф! Връзката обаче не ставаше. Нормално - при стотиците разговори, които се водеха там в този момент.
По-късно благодарях не-знам-на-кого, че в тунелите отказват да пускат клетъчната мрежа.
Ако някой беше разбрал какво се случва, народът щеше да полудее.
Без да искам се заслушах в разговора на младо момиче до мен. Не беше интересен. С изключение на една думичка:
"Експлозии!"
