На настоящия етап подобно проявление има все още предимно положителни последици върху развитите общества. В условията на жестока конкуренция снижаването на разходите гарантира съществуване, а контролът върху компаниите, в които работят нископлатените китайци, виетнамци, индийци и пр. азиатци, гарантира преливане на печалбите към техните собственици в богатите страни и възможност за раздаване на високи заплати на местното население, заето предимно в административна и чиновническа дейност.
Всъщност напредването на глобализацията чрез подобни средства създаде някакво подобие на колониалната система, при която - чрез неравноправна търговия и износ от колониите предимно на евтини суровини, а внос там на скъпи готови продукти - в миналото се източи огромна част от световното богатство към метрополиите. Днес в новите колонии се изнася предимно работата и "мръсното" производство, а готовият продукт се взема и се продава от международните корпорации. Които пък наемат хора и плащат данъци предимно в развитите страни.
Благословеното настояще обаче, както вече забелязват някои по-прозорливи умове на Запада, е на път да се срине. По същия начин, по който поробените в колониите общества опознаха предимствата на свободата и лека-полека си я извоюваха, разпадайки политически колониалната система, така и сега процесът може да се повтори. Но вече в много по-опасните икономически измерения, които в комбинация с глобализацията могат да разклатят сериозно устоите на водещите общества.
Проблемът с безработицата е един от най-големите проблеми по принцип в Европейския съюз. Няма правителство, което да дойде на власт, без основен негов ангажимент да е борбата с нея. И не едно правителство си е отишло, именно заради неуспехите си в тази област. Но всъщност много анализатори вече прозират, че проблемът е проблем, защото има много по-дългосрочна и фундаментална основа, и затова не може да се преодолее със стандартните управленски мерки.
Общият анализ на икономическата структура в Западна Европа, САЩ и развитите страни, показва, че тенденцията всъщност е към изчезване на самата икономическа структура. Това става по пътя на стандартните бизнес решения, вземани ежедневно от фирмите.
Компанията "Х" например произвежда компютри. Тя изчислява, че за всеки работник, който наеме в Германия, ще трябва да отделя 2-3 хиляди евро заплата плюс осигуровки. Тъй като разходите за труд са основни и преобладаващи в развитите страни, икономията от труд също може да донесе големи печалби и нарастване на конкурентоспособността. В този момент същата компания установява, че за 2000 евро може да наеме 20 китайци. Тъй като транспортните разходи не са големи, а 20 китайци със сигурност вършат повече работа от един немец, въпросната компания решава да построи фабриката си в Китай. Това за нея е перфектен ход - тя не губи нищо: държи собствеността в Китай, взима си готовия продукт и го продава където си иска. Благодарение на подобна политика на тази фирма й се налага единствено да поддържа някакъв управленски център в Германия, където да работят висококвалифицирани специалисти по администриране, маркетинг, търговски операции и пр. Тези хора са много добре платени, но са много малко като бройка. Ако компанията има 10000 китайски работници, нейната централа има максимум няколкостотин служители. И това са работните места, които тя създава.
Посочената политика в момента се е превърнала в масова практика за водещите корпорации. Може би на малцина е известно, но факт е, че примерно най-големите световни гиганти в областта на компютрите всъщност изобщо не произвеждат компютри. Те ги поръчват на тайвански, китайски и корейски подизпълнители и после само им слагат своята марка и ги продават. Вече дори не се занимават да строят свои заводи. Оставили са това на местния бизнес, като само се явяват там и поръчват. Подобни процеси протичат и в другите индустрии, макар и малко по-бавно, защото конкуренцията тук е донякъде по-контролируема.
Така в крайна сметка, докато избирателите недоволстват защо не могат да си намерят работа, а правителствата се чудят какви козметични мерки да предприемат, бизнесът по силата на своя интерес се изнася от метрополиите и отива в колониите. Процесът е неизбежен, защото когато твоят конкурент спести по този начин разходи, ти също си принуден да го направиш веднага.
Общият резултат от егоистичната глобализация е, че реалният бизнес все по-малко желае скъпоплатената работна ръка на собствените си страни и де факто я изоставя на произвола на съдбата. Процесът още не се е задълбочил радикално, заради натрупаната в миналото индустриална база и заради необходимостта все пак въпросните централи на компаниите да бъдат на сигурно място, под закрилата на силни държави. За да може ако на едно място стане "нещо" с местната фабрика, тя бързо и лесно да се пренесе другаде. Но по подобен начин не се решава въпросът дългосрочно.
Анализаторите много добре виждат, че проспериращи общества, съставени само от чиновници и началници, които чрез дългата ръка на комуникациите командват някакви си "работници" в Азия, не могат да съществуват. Работниците също лека-полека поумняват и започват да посягат на печалбите. Както вече бе посочено, първата стъпка в това отношение е придобиването на статута на подизпълнител вместо на наемен работник. По-нататък вече се отива и към самостоятелно излизане на пазара със същите продукти и налагане на собствена марка.
Случващото се предопределя в дългосрочен план богатите общества да станат много неизгодно място за правене на бизнес. Те ще бъдат атрактивни само като пазар (защото са платежоспособни), но не и като инвестиционна среда (защото са скъпи). Но намаляването на инвестициите постепенно би могло да доведе до намаляване и на покупателната способност, заедно с намаленото количество работа.
На настоящия етап вниманието на правителствата е насочено повече към явления като нелегалната имиграция, наистина заемаща доста работни места. Но това отново не е дългосрочният проблем. Имиграция ще има дотогава, докато в Западна Европа и САЩ могат да се намерят високоплатени служби. С изнасянето на бизнеса обаче такива, особено в по-нискоквалифицираната област, ще има все по-малко.
Друго направление на интерес е намаляването на работния ден. Това е тенденция в Европа, уж със социална цел. Но практически тя орязва именно разходите за скъп труд. Дори и така обаче става дума само за временно решение, защото с всеки час по-малко работа в Германия той се пренася в Китай.
Анализаторите са обезпокоени от цялостната промяна на обществено икономическата структура. Напредналите общества се формират като общества от елити, а това не е стабилно. Елитите винаги се крепят на по-низшите слоеве, които щом се изнесат някъде в чужбина, винаги има шанса да изчезнат или да се трансформират. Солидната структура е до известна степен затворената и самозадоволяващата се. Допреди известно време такава беше американската икономика. Но вече и тя не може да живее, без да е отворена.
В крайна сметка се очертава не много благодатният избор или да се отнемат социални придобивки и високи заплати в напредналите страни (което много трудно ще мине политически), или светът тотално да се глобализира и богатите страни да станат просто богаташките му квартали. И двете алтернативи не са удобни на днешните лидери. Особено втората, която ще постави практически на равна нога всички граждани на света, и в тази конкуренция никак не е сигурно, че сравнително по-разглезените западни граждани ще оцелеят.
На настоящия етап правителствата се опитват да се справят с проблема, като предприемат повече или по-малко десни реформи. Те определено са стъпка в правилната посока, защото тази посока е същата като първия вариант - отнемане на придобивки, които оскъпяват труда, представляващ основен производствен разход. Но тези стъпки не могат да продължат до достатъчното ниво. Просто могат да отнемат само някои заобиколни придобивки, но никак не могат да докоснат общото равнище на заплатите и осигуровките. Вероятно те все пак ще стабилизират поне временно положението за известно време.
Дългосрочно обаче няма философия как да се процедира. Проблемът не може да се разреши и чрез икономически модели, основани на прехвърляне на повече функции върху технологията. Този тип работа се изпробва в някои производства, където трудът е много скъп и излиза по-евтино да се инвестира в машини и роботи, които да заместят хората. Западните икономики могат да си позволят подобна реформа, но тя няма да реши проблемите на хората. Освен това ползването на китайци и виетнамци отново ще излиза по-евтино от роботите.
В цялата обърканост и дългосрочна безизходица обаче на много интересна позиция се оказват не съвсем напреднали страни като България. Те имат фундаменталното "предимство" на население, способно да произвежда качествено, ако му се създадат съответните фабрики, и в същото време равнището на заплащане е ниско. Разбира се, спорно е доколко то може да се сравнява с китайското, но във всички случаи е по-скоро близко до него, отколкото до германското и френското. Т.е. поне един от проблемните региони - Западна Европа, може и има интерес да създаде в източните си провинции индустриален парк, който да замести далекоизточния. По-бедното население ще приеме това като стъпка напред, защото то в момента изобщо няма скъпите придобивки на цивилизованите страни. И няма никаква нужда те да се въвеждат. За Западна Европа това отново би било временно решение за облекчаване на натиска. Облекчаването ще дойде от факта, че по-малко пари ще изтичат извън ЕС, когато се приемат и такива като нас. А това във всички случаи значи запазване на повече богатство в сравнение с настоящото изливане в Азия. Допълнително и Източна Европа е далеч по-сигурна територия от Азия, където има постоянно тлеещи точки на напрежение (Индия-Пакистан, Китай-Тайван, мюсюлмански фанатизъм и пр.).
За да се използва този потенциал обаче, трябва Източна Европа да стане достатъчно добре работеща пазарна икономика и да се подчинява на нормалните правила на развитие. Част от нея - т.нар. "отличнички" вече донякъде са го постигнали. Но България, Румъния и другите от този "клас", са много, много назад. Като гледаме в собствения си двор, не може да не предизвика раздразнение цялата бъркотия в него и да се ядосваме на това как съвсем елементарни и разбираем неща, при нас се случват "наопаки". И как заради тях изпускаме шансовете си да предложим ниша, от която богатите имат нужда. Как за да доим високи данъци от собствените ни мизерни приходи, ние се лишаваме от това да доим ниски, но от чуждите инвестиции. Които като обща сума биха били много повече. Как заради благополучието на 4000 митничари и техните покровители, страната е превърната в средище на корупция и произвол, а нормална търговия изобщо не е възможна. Да, това е истината - онези, които си мислят, че поне търговията в България е урегулирана добре вече, нека не се заблуждават. Няма нормална търговия, има напълно несправедлива и неравноправна, объркваща и конкуренцията и всичко. Да видим как заради мерцедесите и лъскавите къщи на мафиотите страната е станала средище на престъпността и тук се подвизават най-съмнителните типове на света. Изметта на планетата. И как всеки, който се опитва да направи нещо нормално, се оказва луд, моментално смазван от "системата".
Една от положителните характеристики на съвременната икономика е нейната гъвкавост и компактност. Т.е. богатите могат да построят своя индустрия и на територия колкото Русия, и на площ колкото Чехия. Резултатът ще е един и същи. Т.е. никой няма нужда от нас, ако някой друг му осигури подходящи условия. Видимо е, че те вече се осигуряват. И ако при нас не се промени нищо, ще изпуснем и този "влак" на възможни инвестиции, които подобно на политическата подкрепа, чиято финансова част обраха предимно "Вишеградските" държави, ще отидат отново в по-разумните и по-усетилите се навреме.
А фундаменталният проблем на самата Европа - той тъй или иначе ще си съществува и за него решението принадлежи на фундаменталните фактори.
