“Откъде извира река Дунав?”. И пак същият въпрос...Продължавам да чета с интерес. Наистина откъде извира? От рано харесах Радичков, а “ Ние, врабчетата” беше първата негова книга, която четях с наслада. И както не знаех къде е началото на река Дунав, исках да разбера. Не се разочаровах, че не научих, защото избухнах в смях от отговора “Тя извира от своите извори.”.
Когато бях малка, си превежах всичко, което не разбирах така, че да ми стане ясно на мен. С времето позагубих този навик....Или вече нямам нужда толкова да си доизяснявам...Но тогава си мислех, че щом има Вашингтон, значи има Нашингтон; щом има Триполи, значи има Две поли. Мислех, че “Дунав” е означение за река. Напълно логично ми изглеждаше “дував Искър”, “дунав Марица”, “дунав Янтра”.
Причината беше, че детството ми премина в едно малко селце близо до Дунав. Покрай него минаваха напоителни канали с циментирани корита, които идваха от реката и достигаха до нас след километри път. Представете си безкрайно дълги вани, в които можеш да лежиш цял ден, да блаженстваш на слънцето и да знаеш, че животът няма край.. Когато видях в един атлас по анатомия изображението на кръвоносната система, разбрах, че точно така съм си представяла дунавските канали и въобще всички реки....много свързани и разклонени. Тогава си мислех, че всички реки извират от Дунав.
За жените от селото тези канали бяха страхотно облекчение за тежкия перачески труд. Държиш в единия край изпраното, а водата си играе с него, усуква го, върти го, прави мехурчета. След това го тръсваш и във въздуха се разпиляват милиони водни капки.Сякаш някой е трошил кристал, толкова , че той е станал мек и те гали, когато пада.
За баба ми тези канали бяха оазиси. Тучната зеленина около тях, спокойствието и тишаната опиваха. Баба ми предпазливо слизаше по стълбичките, така сполучливо наречени “слазище” и съобщаваше всеки път : “ Водата е убава!” Тогава и не бяхме чували за “Великата тайна на водата” и не си мислехме, че има “грозна” вода. Но моята мила гувернантка, готвачка, учителка и възпитателка така неистово се радваше на водата, защото цяло лято чешмата ни оставаше суха и единствено кладенецът ни служеше за пиене, миене, поливане.
Един ден, необяснимо защо, чешмата се закашля, заклокочи и...потече. Не затегнах добре кранчето, защото на него се настаниха две оси. Много се почудих как пият, като нямат усти, но побързах да им освободя чешмата. Баба ми Будинка извика : “Затваряй! Всяка капка е жълтица”. Напомних й, че не е Гергьовден, но тя ми отвърна, че “ние сме накрая, на високото, и у нас всеки ден, всяка капка е жълтица”. Мисълта, че сме “на високо” никак не беше утешителна, защото хората в падината винаги си имаха вода...
Ние не пестяхме капката вода, а я почитахме. Както, когато изпуснеш залче хляб, го вдигаш от земята и целуваш, така се отнасяхме и към водата. Не я пиехме, а сякаш я целувахме...Баба ни научи така. Тя ни разказваше как капките се хващат за ръка, стават много, събират се, хващат други за ръце, стават още повече, превръщат се в реки и пътуват към морето.
Времето минава. Спомените, като капките вода върху каменното ни корито, си търсят своето местенце , бавно и сигурно си го отстояват, защото са вечни.....
Баба ми отдавна е на небето, баба сега съм аз...Но когато получавам картички или снимки от децата и внуците си с изображения на Сена, Темза, Мисисипи, Венеция.....аз се връщам на нашия дунавски канал и не се съмнавам, че всички тези реки, тези необятни водни пространства извират от Дунав. Капка по капка пътуват, за да се хванат за ръце с другите капки...и да обиколят света, носейки любов и живот...
Научихте ли сега, че Дунав извира от своите извори, а всички реки извират от Дунав!?
