Гор Видал пред Кеворкян: Светът намрази американците заради правителството - IV част

Виж част 1-ва, 2-ра и 3-та на интервюто, излъчено във "Всяка неделя" по БНТ на 23 февруари.

- Как щеше да се развие литературната ви кариера, ако не беше романът ви "Градът и стълбът"?
- Може би по-лесно щеше да ми бъде с отношенията с пресата. Нашата преса е доста жестока и груба, обича стереотипите и се опитаха да ме стереотипизират. Оказа се, че не е толкова лесно. Като умра, ще им бъде лесно, но докато съм жив, мисля че мога да се защитавам.

- В какво точно се изразяваше натискът на медиите върху вас?
В "Ню Йорк таймс", най-влиятелния вестник във САЩ, имаше една ежедневна рубрика. Книгата излезе през 1948 г., току-що бях излязъл от армията. Пишех за една любовна история между двама войници - както впрочем вие казахте вече, аз добре познавах класическата литература, която бе твърде неизвестна за американските медии. Та критикът, ползвайки се с цялото си влияние на критик от "Ню Йорк таймс", си позволи да посъветва моя издател да не се заминава повече с мен, защото повече няма да се прочете роман от Гор Видал.

След това последваха още седем романа, разбира се, които бяха рецензирани съответно. За да се спася, се насочих към театъра, филмите, телевизията. Оцелях. Десет години по-късно написах "Юлиан". Г-н Прескът - критикът, напусна своето уединение в пенсия, за да ме нападне, но тогава вече бях май недосегаем и нямаше какво да направи.

- Представихме ви като "най-храбрият тореадор на американската литература". Приемате ли подобно определение?
- Ами, ако нямах този немалък кураж, бих бил мъртъв матадор. Така че оцелях.

- Мъртъв матадор? Казвате на едно място, че не ви е страх да бъдете мъртъв?
- Не, не съм го казал. Е, като умра, няма да мога да се защитавам.

- Има ли някакво име в съвременната американска литература от младите, които да ни препоръчате?
- Не се сещам. Времената са слаби за романа и не само в Америка. Имаме някои добри историци, биографи, доста интересни. Знам, понеже трябва да чета книгите им, когато трябва да пиша за американската империя, но не бих казал, че има някой особено мощен глас. Мисля, че имаме обаче по-интересни писатели в Америка, отколкото интересни читатели. В Америка почти не се чете, което ще рече застой в литературата.

- А вие самият какво пишете в момента?
- Пиша речи, които непрекъснато произнасям, опитвайки се да убедя американците да не воюват. Срещу мен са медиите, които желаят войната, така че се занимавам с обществена работа и не ми остава време за другото. Надявам се някога да се върна към писателската си работа, но засега обществените дела са ме хванали за гушата.

- Разбирам, че поуките от историята са в немилост. Какво ще се случи?

- Мисля си. Толкова много бедствия провиждам. Според мен най-важното нещо е икономиката. САЩ сме в депресия, в Европа далеч не са по-добре и сега впрочем, за изненада на нашите администратори във Вашингтон, еврото е по-силно от долара, колкото и да се постарахме ние, американците, да не допуснем това. Пада доверието. Валутите са горе-долу като писателите - силата им се крепи на доверието, което имат околните в онова, което твърдят валутите и писателите.

Доларът губи стойността, хората се боят, дават си сметка, че правителството не знае какво прави, вика наляво и надясно, командва, заплашва. Не съм си и мислил през 1945 г., когато се мобилизирах, че днес ще разговарям с вас, със София, България и ще се опитвам да обясня защо САЩ са се превърнали в агресор. Ако тогава, 1945 г., ми го бяха предсказали, не бих повярвал. Но ето на...

- Вие сте чели на слепия си дядо, сенатора Гор. Той на старини ли ослепя?
- Не, уви не. Той ослепял на десетата си година, първо започнал да губи зрението си на 8-годишна възраст, на 10-годишна възраст окончателно ослепял. Но казал: "Ще ми намерите един братовчед, ще го изпратите да учи право с мен, той ще чете, аз ще слушам" - и така и станало. Станал адвокат, след това отишъл в индианските земи и създал щата, който днес е Оклахома, след това го присъединил към Съюза и станал първият представител на Оклахома в Сената. До 17-ата си година живеех с този свой дядо и бях единственият от семейството, който обича да чете, споделях неговата страст да чете. Представете си един човек, който цял живот е чел и цял живот е бил сляп. Научих много от книгите, които той четеше.

- Можем ли да кажем, че писателят всъщност е очите на обикновения човек?
- Може да бъде, предполагам да. По-добра аналогия според обаче е следната - ние сме канарчета. Малката птичка, която миньорите взимат със себе си в мината да ги предпази от минния газ, когато канарчето пее там долу, в мината. Когато въздухът е отровен, птичето умира; ако ти не излезеше от мината, също ще паднеш мъртъв. Според мен ние сме канарчета - предупреждаващи, повече, отколкото очи.