Уморена, самотна и тъжна вървях, а улицата....тя беше тъмна и безлюдна. Бавно и неусетно - капка по капка заваля дъжд. Тих и спокоен се спускаше по паважа.
Навън беше пусто и страшно,но по-страшно беше в душата ми. Знаех, че любимия ми ще отсъства само един месец,но за мен това беше цяла вечност. Беше непоносимо. По-силна от мен беше тъгата и сълзите, които сами се стичаха по лицето ми. Дъжда не спираше да вали, защото и времето тъжеше с мен.
Неочаквано се случи нищо, което промени живота ми. Започнах да го ценя по друг начин.
Една капка, събрала в себе си целия свят на мисли и чувства се настани дълбоко в сърцето ми, и му даде покой. Една капка дъжд, се беше сляла с малка невинна сълза и неусетно падна на бузата ми. Тя усети тъгата в моята душа и разказа собствената си участ:
„Аз съм сълза на любовта, на тази любов която погубва, но дава крила. Любов-копнеж.
Моят господар беше неизлечимо болен, но криеше това от любимата жена. Не искаше тъгата да помръчава лицето и красотата й. А усмивката й - тя топлеше сърцето му и го даряваше със спокойствие.
Една нощ, усети края си. Мислите, които не му даваха покой вече цяла седмица, сега му нашепваха жестоката истина. Знеше, че е време за раздяла и скърбеше тайно, но най-тежко беше в душата му. Тази последна вечер той осъзна, че минутите изтичат и трябва да се прости с любимата завинаги. Дълга беше нощта,но и много кратка. Говориха и плакаха. Любовта им беше истинска – силна и опрощаваща, пълна с копнеж и топлота.
Краят беше близо. Силите напускаха любимия и той с последни усилия привлече жена си към себе си и я целуна. Устните им се сляха в изгаряща целувка. Един миг, един единствен миг, в който всичко се сля в една целувка, една душа, едно тяло. Сълзите им - капка по капка се отрониха и станаха една. Това бях аз.
Аз съм тази която видя тайнството на любовта. Аз събрах душите на двама влюбени в една сълза. Обичаха се безумно, но се разделиха завинаги. След смъртта остана само спомена и изгарящите сълзи по лицето.”
Малката капка сълза спря разказа си до тук. А аз останах с мислите си. Те се рееха в пространството. Бяха ту напрегнати и тревожни, ту успокояващи и се превръщайки се в една надежда. Надеждата за живот.
Капка по капка се стичаше дъжда, но вече не носеше тъга, защото една малка частица от него, една мъничка капчица беше събрала в себе си един целия свят. Винаги има време за обич и топлина, за добра дума и усмивка. Винаги има време за прошка.
Знаех, че мъжа когото обичам е близо до мен и трябва да се радвам на всеки миг с него, защото няма по-голяма магия от любовта. Без нея си ням и сляп. Тя събужда сърцата ни и ни прави по-добри.
Един кратък миг, една среща ме промени. Докоснах се до чиста капчица човешка сълза и разбрах: винаги има надежда, има вяра, топлина и светлина.
Докато сме живи, има любов – онази любов без която никой от нас не може.
