А з съм от Варна и съм на 54 години. Възраст, на която в някои страни животът тепърва започва.
У нас често на тази възраст жените са превили гръб под бремето на живота, все по-трудно се справят с деликатния баланс между скучновато семейство, рутинна работа (или пък липсата на такава), грижа за семейството, а най-често на техните плещи пада и грижата за внучетата.
За мен обаче този живот беше истинско предизвикателство и подкрепата на най-близките ми хора и вярата, че животът трябва продължи ми помогнаха да се преборя с най-страшната болест - ракът.
Винаги съм живяла така, все едно никога няма да остарея. Някога любовта ме отведе от Търново в най-големия морски град. Срещнах любовта на живота си - Асен, в старопрестолната столица, където бях студентка по педагогика, а той - курсант във Военното училище.
Оженихме се бързо, по студентски, пък и бебето беше вече на път. Във Велико Търново се роди Анна, за която се грижихме сами със съпруга ми, макар сами да бяхме още деца.
За съжаление нямахме щастието да разчитаме на помощта на родителите си, майка ми почина рано, а свекър ми и свекърва ми бяха далеч...
Оттук насетне животът ни не бе лесен, но е сравнително спокоен, както на стотиците семейства в онези години.
Започнаха и пътуванията - Асен се местеше из цялата страна, звездите на пагона му растяха и на няколко години събирахме покъщнината си в куфарите и поемахме към следващия гарнизон.
В Малко Търново се роди Ангел, а само година след това - и седмачето Андрей. Често се налагаше да се грижа за цялото семейство почти сама, когато Асен беше наряд или на учения.
От дистанцията на времето си давам сметка, че едва ли щях да се справя без силна воля и изключителна самоорганизация - грижата за трите деца отнемаше цялото ми време.
След последното раждане останах с наднормено тегло, храних се когато намирах време.
Сега отчитам още една голяма грешка - трите раждания в поредни години и липсата на информация за това
как да се справя с кърменето
и как да се изцеждам са в основата на последвалите проблеми.
Не само бях чувала за рак на гърдата, майка ми почина от коварната болест едва на 48 години, но въпреки това не знаех как да се предпазя от болестта, а и кой има време да мисли за себе си, когато къщата и децата са на първо място.
Заедно с порасналата Анна и двамата ми сина успях да си намеря работа по специалността и станах детска учителка в граничния град. В градината, с колежките, придобих и
още един вреден навик - тютюнопушенето.
С преместванията и смяната на квартири, с мъжа ми свикнахме лесно да намираме приятели и често тесният ни хол беше място за купони.
Признавам, че винаги съм обичала хапването, пийването и танците с приятели. Имах една особена нагласа към живота - живеех така, като че ли винаги ще има утре и че аз и моето семейство сме извън времето и пространството.
Може би ранната смърт на майка ми ме караше да живея толкова весело и интензивно. Младостта ни се изтърколи неусетно и най-накрая Асен го изпратиха да служи в родния му град - Варна.
Децата вече бяха ученици, а аз започнах хубава работа в една от най-старите детски градини в морската столица. След десет години вече бях зам.-директорка и отдавах цялата си любов в грижата за малките съкровища.
Тогава започнаха и проблемите -
отначало болки в гърдите,
после напипах и бучката. Естествено, не обърнах достатъчно внимание на първите опасни признаци. Случайно моя приятелка лекарка разбра за проблемите ми и ме насочи към специалист.
Диагнозата беше страшна ? рак на млечната жлеза.
Ако не вярвах в силата на живота, сигурно сега нямаше да споделям преживяванията си с вас. Нито за миг обаче не допуснах мисълта, че няма да мога да се грижа за децата и внуците си, както майка ми не успя.
За съжаление разбрах твърде късно, че жените, които имат починал или заболял от рак на гърдата близък
са предразположени към болестта.
Добрата новина беше, че болестта ми беше уловена в ранна фаза и лечение е възможно. Преминах през различни изследвания, проследяване на проблема и степента на засегнатост на тъканите.
После дойде и операцията. През цялото време си повтарях "Днес няма да умра".
Дъщеря ми, студентка в Икономическия институт, очакваше първото си дете и нито минута не спирах да се моля да оживея, за да имам възможност да се грижа за внучето си.
Благодарение на специалистите-онколози днес съм напълно здрава, а онзи обикновен за мнозина живот - работата, семейството, къщата, ми се струва като най-голямата привилегия.
Всъщност всеки миг от живота ми е бил битка и се радвам, че накрая спечелих най-тежката -
битката за своето здраве.
Никога не пропускам да разкажа на всичките си приятелки да внимават, защото и най-страшната болест може да бъде избегната, когато човек живее с усмивка и грижа за своето здраве.
