“Ти каза, че обичаш дъжда, но разтвори чадъра си, когато заваля.
Ти каза, че обичаш слънцето, но ме отведе на сянка, когато изгря.
Ти каза, че обичаш вятъра, но затвори прозореца, когато той задуха.
Ето защо се страхувам.
Ти каза, че обичаш и мен...”.
Дали този известен цитат, приписван на различни личности, от различни епохи е най-нежният начин да чуем в прав текст, че това което искаме е различно от това, което виждаме? В измеренията на любовта, в началото на розовите облаци често се случва да натоварим с мечтите си човек, когото въобще не познаваме. А той с охота да прегърне тази версия за красивото му “Аз”.
Въпрос на интелигентност, на опит или…на доза цинизъм е да видим обекта на чувствата си без украса? А нужно ли е? Та нали това е главната задача на Любовта - да свърже две душѝ така, че всяка да разгърне способностите си по най-добрия възможен начин! Да успокои ранените, да донесе мир на неспокойните и вдъхновение на обезверените, загиналите от скука. Винаги съм имала слабост към мъже, които са влюбени - в призванието си, в идеята за живота или във възможностите на човечеството въобще. У всеки от нас се крие огромен потенциал, но поради едни или други причини малцина го развиваме. А често тези, които успяват, успоредно развиват силна доза егоцентризъм. Накратко - силните и вдъхновяващи личности често принуждават (дори не нарочно) любимите си да се въртят около тях. Кой би искал да играе ролята на пумпал и обслужващ персонал едновременно? Дали ще сте в ролята на муза, или покорно и всеотдайно ще перете ризите на гениалния хирург/диригент/инженер - удовлетворението идва само, когато получите и дължимото уважение насреща. Специално отношение към специален човек.
Как виждаме себе си е едно. А как виждаме свободата в любовните отношения? Има една мисъл, която приписват на поета и философ Халил Джубран: “Любовта е единствената свобода на света, защото тя така извисява духа, че законите на човечеството и явленията в природата не могат да променят нейния ход”.
Но всеки от нас е виждал с очите си и изживявал в реалността яростна битка с Любовта за Свободата. Не зная кой от двата пола обърква понятията по-често, но помня как и моето сърце се е свивало от страх, че вече не принадлежи на себе си. До една възраст бях смела.
След това вече знаех, колко боли “после”. И имах чувството, че скачам от висока скала в бурно море. Ще ме пощади ли този път?
Нека заедно да проверим причините за страх, копнежите и търсенето на различна възраст!
Когато прехвърлим 30-те, любовта вече не е търсене на “половинката, която ще ни направи цели“. Тя поставя темата за споделяне на цялост. На тези години вече не търсим някой, който да ни спаси, а личност, с която да “плуваме” в синхрон. Някой, който няма да ни попречи да бъдем себе си.
- Любовта след 30: Когато „Обичам те“ означава „Оставям те да дишаш“
На 20 години усещането често е обсебващо. Струва ни се логично да искаме да дишаме заедно. Буквално! Да сме залепени за другия, да споделяме мислите си, да сме заедно денонощно. Но когато часовникът удари 30, 40 или 50, дефиницията за близост претърпява тиха революция. И разбираме, че близост и притежание са две различни неща. Свободата вече не се измерва с това да излезем някъде с приятели, да отидем на море с други хора. Започва осъзнаването ѝ като начин на мислене.
В по-зряла възраст партньорът вече е и “пристан“, но и съмишленик, с когото плаваме задно. Гребло до гребло.
- Трите лица на зрялата свобода
В този етап от живота очакванията ни се филтрират през опита. Запазили сме копнежите за приказка. Но вече по-ясно можем да “видим” с кого би се случила наистина. Не търсим принцове и принцеси. А пространство. Каква свобода искаме и очакваме? Финансова, на духа, на мисълта.
- Свободата на духа (Правото да бъдеш „Аз“): На 40 вече имаме изградени навици, чаровни странности и тихи ритуали. Свободата означава партньорът да не се опитва да ни „ремонтира“. Това е луксът да прекараме събота и неделя в четене или в планината сами. Без да предизвикаме цунами от подозрения, сърдене, излишни демонстрации. Или да ни накара да се чувстваме гузни.
- Свободата на мисълта (Интелектуална автономност): Нищо не е по-секси от това да можеш да не се съгласиш с партньора си, без да застрашавате връзката си! Зрялата любов признава, че сме две отделни вселени. Искаме някой, който уважава позицията ни, дори когато тя не съвпада напълно с неговата. Радваме се на събеседник, с когото можем да спорим до развиделяване. Както на 20. Но без различното виждане да вещае краят на света. Или на връзката. Спорове, които палят, които носят друга гледна точка, идеи и знания, за които не сме чували. Разговори, които обогатяват!
- Финансовата свобода (Личната територия): На тези години финансовата независимост е въпрос на достойнство. Свободата тук не е в „скритите пари“, а в липсата на отчет за малките радости. Тя е сигурността, че сме заедно, защото се избираме всеки ден, а не защото не можем да си платим наема поотделно. Не, защото сме обвързани с ипотека за няколко десетилетия. Или с общ покрив, който ни е шубѐ да напуснем. Някога един колега на баща ми искаше лъжлив фиш от счетоводителката - за пред жена си. И фонда “и аз съм човек”. Ако ви боли от сътресения във връзката, задайте си въпроса: “Ако имах три пъти повече средства, щях ли да остана?”
Бонус: Сексът става все по-разкошен с времето:) Преградите падат. Изучили сме телата си. Смели сме, за да опитваме и да откриваме с изненада нови удоволствия. С един и същ човек. Радваме се на нещата, които са ни любими от години. Наслаждаваме се, отваряме сетивата си с доверие.
- Реалността срещу Очакванията
Голямата ирония на зрелостта е, че колкото повече свобода даваме на другия, толкова по-близо до нас иска да бъде той. Отстрани картинката изглежда същата като преди 20 години. Но разликата е, че няма онази несигурност, онзи филм, с леко усещане за преиграване, защото “така трябва, защото се обичаме”. Очакването, че любовта е затвор, е остатък от младежката несигурност. Страхът от отговорност за друго сърце. Реалността на 40+ е, че свободата е най-здравото лепило. Ние не искаме някой, който да запълни празнините, а човек, който да ни усеща и разбира.
Винаги съм имала слабост към мъже, които изглеждат така, сякаш могат да подпалят света, само за да ти стоплят ръцете (ръцете са с дълги, елегантни пръсти, много е важно). Тези, които говорят за свобода на духа, за разбиване на окови и за това, че е глупаво да изживеем живота си “като другите“. Бунтари по дефиниция. Пънкари по дух. Хора, които не се побират в картинката “кюфтета и тиха омраза”.
През годините научих по трудния начин, че понякога ярките индивидуалисти, уж смели и с размах, са само маска. А зад ексцентричните им идеи се крие притеснено момче, с ранено в детството сърце и объркано понятие за любовта. В бурно свирещия пианист не бие лудо сърце, а малък, пресметлив часовников механизъм на класически еснаф. В чаровния сладострастен мъж, в чиито обятия се разпадах се крие просто изхабен от прекалено много интимни преживявания човек. Който се е впечатлил, защото е срещнал искрена любов и чиста страст в едно. Оказах се добър трофей. А той се оказа поет от разстояние. Който чистеше АБОЛЮТНО ВСЯКА ВЕЧЕР абсорбатора. Дори в 3 през нощта, докато го чаках в леглото. Защото…абсорбаторът е скъп. Както и всичките му хранителни добавки. Пресния кориандър. Живота му в чужбина. И стандарта, който бих могла да му предложа в България. Пънкарят се оказа еснаф.
- Големите думи и малките вратички
В началото всичко е “онази приказка”. Той е различен, смел и презира правилата. Ти вярваш, че си срещнала човек с капацитет за голямо живеене - от онези, които нямат нужда от застраховка „Живот“, защото диктуват собствените си крачки.
Очакванията ти се подхлъзват по неговата самоувереност. Мислиш си: „Ето го, той няма да се уплаши от бурята“. И точно тук идва голямото разочарование. Когато нещата станат сериозни, когато трябва да се вземе решение, което ще докаже и любовта, и личността, а не просто думите, “бунтарят“ внезапно започва да звучи като чиновник пред пенсия (пенсията е изчислена, от чужбина).
- Еснафщината като убежище на страхливеца
Оказва се, че неговият “пънк“ е бил само за слънчево време. Когато дойде моментът за истинска емоционална смелост, той изважда калкулатора.
- Страх го е какво ще кажат хората (които иначе презира).
- Страх го е да не наруши комфорта си (за който иначе твърди, че не го вълнува).
- Страх го е от тежестта на избора.
И изведнъж осъзнаваш, че този човек не е свободен. Той е затворник на собствените си ограничения, които сам си е поставил, за да му е „подредено“. Неговият бунт е бил само украса. Колкото да не се счупи идеята му, че все още е “различен”, все още е по-готин от другите. Еснафът обаче е надделял, защото е по-лесно да си на завет, отколкото да си пламък.
- Когато маската падне
Няма нищо по-тъжно от пънкар, който се страхува от съседите. Или от мъж, който ти обещава небето, но те оставя да чакаш пред входа, защото не е сигурен дали ще му се наруши следобедната дрямка. Ограниченията, които такъв човек си поставя, са неговата присъда. Той няма капацитета да понесе любов, която изисква от него това, което сам вярва, че е.
- Малките неща, които ни спасяват
Моето лично “малко нещо“ в тази ситуация беше моментът на проглеждане. Мостът между думите и действията. Простите решения извън сложния секс и поезията. Отрезвяването идва бързо. Но не боли, както на 20. Някак става ясно, какво стои зад фразата: “Не е моят човек”. Студен душ, но каква лекота! Отново притежавам себе си. И доста по-ясно зная, с какъв човек бих се споделила.
Полезни съвети: Ако един човек говори твърде много за свобода, проверете дали тайно не си глади връзките на обувките. Дали чорапите са с ръбове. Дали навиците не са по-важни от Любовта! Защото истинският пънк не е в косата или в музиката. Той е в смелостта да кажеш „Обичам те и майната му на всичко останало“. В състраданието към непознати, уязвими хора. В щедростта да дадеш и от времето, и от парите си. Всичко друго е просто...мушама, тиха омраза и пържени кофтета. А ние искаме друго, нали?
Моят случай беше класика: музикант, живеещ „навън“ - там, където въздухът уж е по-свободен, а хоризонтите - по-широки. Пишеше ми стихове, от които изгарях, а после, когато се видехме, сексът беше...експлозия и световъртеж в едно. Мислех си: “Намерих го. Той е като мен. Бунтар, истински смел.“ Но се оказа, че смелостта приключва в момента, в който започнат изчисленията, къде е по-изгодно да живеем.
- Поезия за пред хората, проза пред огледалото
Знаете ли кога падат маските? Когато стиховете трябва да се превърнат в действия. Когато от “лирически герой“ трябва да станеш просто Мъж.
Оказа се, че моят “пънкар“ с чувствителна душа и разрошена коса има капацитет само за дистанционни обожания. На хартия (или на екран) той беше готов да изгори граници. В действителност обаче го беше страх да не си развали спокойствието. Животът му в чужбина не го бе направил по-свободен, а просто по-внимателен. Стерилно битие, подредени очаквания. И ужасяващата мисъл, че една голяма, истинска и малко шумна любов може да му събори отчисленията за пенсията. Или…кориандъра.
- Сексът не е индулгенция за страха
Голяма заблуда е, че ако сексът е страхотен, значи и човекът е такъв! Нищо подобно. Можеш да си виртуоз в леглото и пълен посредственик в отношенията. Моят музикант можеше да свири по струните на тялото ми, но се провали на първия изпит по човешка смелост. С което и тялото, и струните отказаха да свирят повече. Защото е лесно да си бунтар в Берлин или в Лондон, с отскачане за няколко дни до София. Трудно е да си бунтар, когато трябва да рискуваш спокойствието си заради жена живееща на хиляди километри.
- Малките неща, които ни отрезвяват
В един момент просто спираш да четеш стиховете. Защото думите започват да дрънчат на кухо, като празна кутия от консерва. Разбираш, че неговите “ограничения“ не са в границите, не са в километрите, а в тесните му рамене, които не могат да изнесат тежестта на една истинска връзка. Човек, който иска да му е „подредено“, вместо…живо.
- Твоята лична свобода
Знаете ли кое е хубавото на малките неща? Че ни преподават големи уроци. Всяко разочарование не е личен провал. То е освобождение. Защото, докато някой се свива в комфорта си, ти оставаш себе си. Твоят капацитет за любов и риск е непокътнат. Пънкарите може и да остаряват като еснафи, но…не всички. Не всички!
За автора:
Милена Златкова, добре познатият глас от ефира на „Тройка на разсъмване“ по радио Витоша, стартира своята авторска рубрика „Малките неща“ на сайта Vesti.bg.
С над 25 години опит зад микрофона, тя остава близо до слушателите с човешките истории, личната позиция и отдадеността към редица социални каузи и инициативи.
Автентичният подход и чувствителност към важните детайли намират своето продължение в онлайн пространството.
„Малките неща“ поставя фокус върху човешките моменти, които често остават на заден план, но оформят начина, по който живеем. Това ще бъде мястото, където читателите ще намерят всичко, което съпътства ежедневието ни, от въпросите и колебанията до малките радости, от онова, което ни вълнува като потребители, до онова което остава с нас като хора.
Лирична и саркастична, но винаги искрена и провокативна, четете рубриката „Малките неща“ на Vesti.bg!
