Изведнъж в мислите ми нахлуват неканени факти. Според учените 71% от повърхността на Земята е вода. Но пак според тях едва 2,5% е наличието на питейна вода. Вода, без която не можем. Парадоксът е, че осъзнаваме нуждата от вода и същевременно съвсем съзнателно нехаем за наличието й. Отдавна не е само приказка историята за реката с нейните различни цветове. Само дето златният цвят не е източник на щастие, а сигурен знак, че някой завод изпуска химикали в реката.
Преди години бях с приятели в планината. Вървяхме покрай бистра рекичка и весело си приказвахме. А когато ожадняхме, проведохме кратък дебат - реката до нас - бистра, студена, тичаща надолу към града, е ли чиста и годна за употреба. Достатъчно нависоко ли сме, за да сме сигурни, че никой не я замърсява. От друга страна нали извира някъде близо над нас, със сигурност не е минала през населено място. Тогава жаждата надделя и ние се наведохме да пием с пълни шепи от бълбукащия поток. Но колко са тези девствени реки у нас? И дали днес положението ще е същото. Май не си вярваме, иначе защо вече ще си носим предвидливо навсякъде шишета с вода.
Водата изпълва нашите клетки. Тя е източник не само на младост, но и на самия живот. При една от акциите, които призовават хората да са по-отговорни към водните ресурси на планената , попаднах на снимка на човек от безводното бъдеще. Естествено фотосът беше направен с помощта на фотошоп и неговите ефекти, но защо ли сега този измъчен, изтерзан образ изникна в съзнанието ми. Надписът към него гласеше: „Това може да е Вашият пра-пра-внук”. Спомням си, че ужасена от гледката бързо, бързо затворих файла и някак услужливо го забравих. До днес...
До слуха ми достигна поредният тих стон на поредната капка, отлитаща от крана.
Според най-мрачните прогнози около 2025 година човечеството ще бъде застигнато от водна криза. В съзнанието ми изплува филм от близкото минало. Човечеството плува във вода, но няма годна за пиене вода. Народът го е казал - вода гази, жаден ходи. Буквално! 2025-та не е далеч и май това вече не е просто фантастика. Все повече се доближаваме до една нерадостна реалност.
И въпреки всичко ние оставяме водата да се изниже между пръстите ни. Капка - тук, капка – там. Разточителстваме в банята, в кухнята, в градината, на улицата. Литри вода се оставят да изтекат при аварии. Ако седнем и пресметнем колко вода си отива от капещ кран за денонощие, сигурно ще изтръпнем от резултата. Но такива задачи не се решават в училище. А и ние се замисляме върху тях единствено като видим сметката от ВиК.
- Мамо, не чуваш ли? Не си затворила хубаво крана! – възкликва дъщеря ми и бърза да поправи пропуска ми.
Има надежда щом родителите на нашите правнуци са по-отговорни от нас.
Капчици вода, пропилени от мен. Капчици вода, спасени от дъщеря ми. Капчици вода – капчици живот.
