И ма дати в българския исторически календар, които не просто отбелязват смяна на властта, а разрязват плътта на нацията на две кървящи половини. Такава е нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. Нощ, в която хладният прагматизъм на военната тактика се сблъсква с бурната, стихийна вълна на селска България. Нощ, която слага край на един мащабен социален експеримент и отваря вратите към най-мрачното и братоубийствено десетилетие в Третото българско царство.
За да разберем защо се стига до този фатален прелом, трябва да погледнем към България от началото на 20-те години на миналия век. Страната е прекършена от катастрофата на Първата световна война, бежанци заливат градовете, а националният идеал е погребан под клаузите на Ньойския договор.
В този момент на отчаяние на власт идва Българският земеделски народен съюз (БЗНС), предвождан от една колосална и противоречива фигура – Александър Стамболийски.
Селската диктатура и гневът на елитите
Управлението на Стамболийски е истински феномен. Воден от идеята, че земята трябва да принадлежи на тези, които я обработват, той започва радикални реформи. Въвежда Трудовата повинност, преразпределя собствеността и дава невиждана дотогава власт на селското мнозинство.
За традиционните градски елити, за интелигенцията, търговците и банкерите обаче това управление изглежда като тирания на „цървула“. Стамболийски не крие презрението си към София, наричайки я „содом и гомор“, а създаването на т.нар. Оранжева гвардия – партийна милиция, въоръжена със сопи и пушки – кара градската буржоазия да настръхва от ужас пред призрака на болшевизма.
Напрежението ескалира до краен предел през пролетта на 1923 г. На редовните парламентарни избори БЗНС печели смазващо мнозинство, променяйки избирателния закон в своя полза. За легалната опозиция става ясно, че Стамболийски не може да бъде свален по демократичен път.
В сенките на софийските потайности, в кафенетата и офицерските клубове, започва да узрява заговорът. Негови двигатели са две структури – Военният съюз, обединяващ действащи и запасни офицери, и Народният сговор, представляващ десните интелектуалци и политици.
Професионалният удар в тишината на нощта
Планът за преврата е изработен с математическа прецизност. Военните, водени от полковник Иван Вълков, знаят, че нямат право на грешка срещу милионната селска маса. Решено е ударът да бъде нанесен в София и едновременно във всички гарнизони на страната в малките часове на 9 юни.
Когато столицата заспива, заговорниците задействат машината. Под ръководството на капитан Харлаков войсковите части бързо и безшумно блокират ключовите стратегически обекти – пощата, телеграфа, гарата, министерствата. Оранжевата гвардия е изненадана и разоръжена за броени минути в леглата си. Повечето министри от земеделското правителство са арестувани в домовете си, преди изобщо да разберат какво се случва.
В същия момент в двореца „Врана“ цар Борис III е изправен пред свършен факт. Лидерите на преврата му представят указ за назначаване на ново правителство начело с професора по икономика Александър Цанков. Младият монарх, притиснат от обстоятелствата и изолиран от армията, подписва документа. Легитимността на преврата е осигурена в рамките на няколко часа. София осъмва под управлението на нова власт, а по улиците патрулират тежко въоръжени войници.
Трагедията в Славовица и краят на Стамболийски
Докато София е овладяна без нито една жертва, в провинцията събитията приемат кървав и драматичен обрат. Министър-председателят Александър Стамболийски по това време се намира в родното си село Славовица, Пазарджишко. Когато новината за софийския преврат достига до него, той отказва да се предаде. Премиерът организира хиляди местни селяни в импровизирана армия и започва поход към Пазарджик.
Сблъсъкът обаче е неравен. Лошо въоръжените земеделци нямат шанс срещу редовната армия и пристигналите на помощ отряди на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), която има стари сметки за уреждане със Стамболийски заради Нишката спогодба със Сърбия. Селският бунт е жестоко потушен, а самият Стамболийски е заловен след дни на преследване в лозята.
Това, което следва във вилата му в Славовица, е една от най-грозните и жестоки прояви на политическо насилие у нас. Подложен на нечовешки мъчения от група, водена от скопския войвода Величко Велянов, министър-председателят е принуден сам да изкопае гроба си, преди да бъде брутално убит. Ръката, подписала Ньойския договор, е отрязана, а главата му е отнесена като трофей.
Цената на братоубийството
Деветоюнският преврат постига целта си – режимът на БЗНС е свален, а на власт идва десницата. Но цената, която България плаща, е чудовищна. Превратът разрушава крехкия консенсус в българското общество и отваря кутията на Пандора.
БКП, която по време на самия преврат заема позиция на „неутралитет“, наричайки го борба между „градската и селската буржоазия“, скоро под натиска на Коминтерна променя курса. Само няколко месеца по-късно страната е взривена от Септемврийското въстание, което води до нови хиляди жертви и окончателно разпалва огъня на гражданската война.
- Последната сцена на безумеца: Как смъртта на Нерон погреба първата императорска династия на Рим
Има моменти, в които историята прилича на гротескна театрална постановка, а сцената е подмокрена от кръв, страх и закъсняло величие. На 9 юни 68 г. сл. Хр., в една крайградска вила недалеч от Рим, се разиграва именно такъв финален акт.
Човекът, който години наред се е смятал за бог на земята, повелителят на познатия свят и самопровъзгласил се гений на изкуствата – император Нерон – лежи в калта, обвит в скъсано наметало, и трепери от ужас. Когато чува тропота на приближаващите конници, той доближава камата до гърлото си.
Ръката му обаче трепери твърде силно за актьор, който толкова пъти е играл трагични герои. Нужна му е помощта на неговия секретар Епафродит, за да забие острието и да сложи край на един от най-скандалните периоди в историята на човечеството.
Зад този драматичен край стои сривът на една абсолютна власт, проядена от параноя, мегаломания и празни хазни. Нерон Клавдий Цезар Август Германик се възкачва на престола едва 16-годишен, за да се превърне в кошмар за вечния град.
След като екзекутира собствената си майка Агрипина, съпругата си Октавия и своя духовен ментор Сенека, императорът губи и последната си връзка с реалността. Докато провинциите бунтуват заради непосилни данъци, а армията гладува, Нерон пътува из Гърция, пее по сцените, рецитира поеми и принуждава благородниците да ръкопляскат с часове на „божествения му глас“. Но в Рим търпението вече е изчерпано.
Прокълнат от Сената, изоставен от преторианците
През пролетта на 68 г. вълната на недоволството се превръща в цунами. Когато управителят на Галия, Юлий Виндекс, и легатът на Испания, Галба, открито вдигат бунт срещу тирана, Нерон изпада в паника. Вместо да поведе верните си легиони, той плаче, реди стихове и крои безумни планове – от това да отрови целия Сенат, до това да излезе на форума в Рим само по туника и с плач да измоли прошка от тълпата.
Истинският удар обаче идва от тези, които са платени, за да го пазят. Преторианската гвардия – личната армия на императора – е подкупена от съмишлениците на Галба и оттегля лоялността си. Нерон се събужда в двореца си на Палатинския хълм в пълна тишина.
Стражите са си тръгнали, приятелите му са избягали, а спалнята му е обрана от собствените му слуги, които са задигнали дори златната кутийка с отрова, подготвена за спешни случаи.
В този момент Сенатът, усетил слабостта на чудовището, прави нещо безпрецедентно: обявява Нерон за „враг на народа“ и го осъжда на more maiorum – древно и брутално наказание, при което осъденият се съблича гол, вратът му се заклещва в дървена вилка и бива бичуван с пръчки до смърт.
Бягство в нощта и викът на уплашения артист
Ужасен от мисълта, че тялото му ще бъде разкъсано от камшиците, Нерон бяга от Рим по тъмно, дегизиран с обикновени дрехи и бос, придружаван само от четирима верни освободени роби. Те намират убежище в провинциалното имение на неговия доверен либертин Фаон, разположено между Саларийския и Номентанския път. За да влязат в къщата, бившият господар на света е принуден да лази на колене през тясна подземна дупка в стената.
В малката, мрачна стаичка на вилата, докато навън вали проливен дъжд, Фаон донася на Нерон писмо, съдържащо официалното решение на Сената. Четецът на съдбата научава какво го очаква, ако бъде заловен жив. Нерон заповядва на робите си да изкопаят гроб с размерите на тялото му и да съберат парчета мрамор за украса, ако има време.
Докато те копаят в пръстта, императорът хлипа неутешимо и повтаря думите, които ще останат в историята като върховен израз на неговата мегаломания: „Qualis artifex pereo!” – „Какъв артист умира в мое лице!“.
Камата на Епафродит и краят на една ера
Времето изтича, когато в далечината отекват копитата на конницата. Конниците на Сената са открили следата му и идват, за да го отведат на екзекуция. Тогава Нерон изрича последен стих от Омировата „Илиада“: „Тропот на коне бързоноги дочувам със слуха си...“ и допира острието до гърлото си.
Страхът от болката обаче се оказва по-силен от волята му. Виждайки, че господарят му парализиран от ужас няма да успее сам, неговият секретар по петициите Епафродит хваща ръката на Нерон и с рязко движение забива камата дълбоко в гърлото му. Когато центурионът нахлува в стаята и се опитва да притисне раната с плаща си, за да запази затворника жив за публичното бичуване, Нерон го поглежда с гаснещи, но все още високомерни очи и прошепва последните си думи: „Твърде късно... Това е вярност!“.
С неговата смърт на 30-годишна възраст се слага край на Юлиево-Клавдиевата династия – линията, започнала от великия Юлий Цезар и първия император Август. Рим ликува, хората излизат по улиците, но трупът на Нерон оставя след себе си огромен вакуум. Републиката не се завръща; вместо това империята потъва в хаоса на ужасяваща гражданска война, останала в историята като „Годината на четиримата императори“.
Родени:
- 1672 г. – роден е Петър I, император на Русия
- 1961 г. – роден е Майкъл Джей Фокс, канадски актьор
- 1963 г. – роден е Джони Деп, американски актьор
- 1981 г. – родена е Натали Портман, израелско-американска актриса
Починали:
- 1870 г. – умира Чарлз Дикенс, британски писател
- 1878 г. – умира Джанюариъс Макгахан, американски журналист
- 2009 г. – умира Вера Мутафчиева, българска писателка