„Когато държавите са в затруднено положение или се страхуват, те жадуват за управлението на по-възрастните мъже", пише Плутарх, гръцки историк и философ от първи век, когато разсъждава "дали един възрастен трябва да се занимава с политика".
Той вярва, че само старите хора притежават мъдростта, която дава възрастта, и спокойствието, което идва с опита. Върху това прави анализ и Кенан Малик в „Гардиън“.
Biden, Putin, Xi, Modi: what is it that keeps old ideas, as well as old people, in power? | Kenan Malik https://t.co/z7H9OJWyUt
— Guardian Science (@guardianscience) July 7, 2024
"Държавата, която винаги се отказва от старите хора", твърди той, "задължително трябва да се запълни с млади хора, които жадуват за репутация и власт, но не притежават държавнически ум."
Какво би казал Плутарх за отчайващото представяне на Джо Байдън в дебата с Доналд Тръмп миналия месец и за упорството му да остане кандидат на демократите в президентските избори през ноември? Плутарх признава, че старите хора могат да бъдат слаби, но "злото, причинено от физическата им слабост", настоява той, "не е толкова голямо, колкото предимството, което те притежават в своята предпазливост и благоразумие".
Каквото и да е било мнението му за Байдън, Плутарх вероятно би разпознал някои аспекти на съвременния политически свят. Не става дума само за това, че двамата мъже, които се кандидатират за президент на САЩ, са на 81 и 78 години. Американските законодатели също посивяват. Средната възраст в Камарата на представителите е 58 години, а в Сената - 65 години. Повече от 1/3 от сенаторите са на възраст над 70 години.
Старите хора управляват не само в Америка. Владимир Путин е на 71 години, както и Си Дзинпин. Индийският президент Нарендра Моди е на 73 години, пакистанският му колега Шехбаз Шариф е с година по-млад, а бангладешката Шейх Хасина е с три години по-възрастна. Бенямин Нетаняху е на 74 години, лидерът на Палестинската автономия Махмуд Абас - на 88, а върховният лидер на Иран аятолах Али Хаменей - на 85. Най-възрастният настоящ световен лидер, президентът на Камерун Пол Бия, е на 91 години, с цяло десетилетие по-възрастен от Байдън.
Разбира се, има и млади лидери. Френският министър-председател Габриел Аттал е най-младият на световната сцена на 35 години. Но може би не за дълго. След като бъдат преброени гласовете на парламентарните избори във Франция в неделя, 28-годишният Жордан Бардела от крайнодясната Национална асамблея може да се окаже на прага на това да стане новият министър-председател. Въпреки това тенденцията към "геронтокрация" - управление на старите хора - е поразителна черта на съвременния свят.
"Не е трябвало да бъде така", отбелязва американският историк и философ Самюел Мойн. В предмодерния свят уважението към възрастните хора е било заложено в социалната тъкан, като средство за поддържане на социалния ред и дисциплина. "Мъдростта е у старите, а разбирането - в дните", както казва Йов в Еврейската Библия или Стария завет.
С навлизането на модерността социалният статус на старите хора се променя.
"При раждането на политическата модерност", твърди Мойн, френските революционери, сваляйки стария режим, "изрично се насочват към овластяването на възрастните хора", стремейки се "не само да свалят аристократите в името на обикновените хора и бащите в името на синовете, но и в по-широк план да укротят вековната привързаност към геронтокрацията в името на по-младото мнозинство". С течение на времето обаче "авторитетът на по-възрастните" се възстановява, а "младежките претенденти" се изместват.
Парадоксът на съвременните общества, особено на Запад, се състои в това, че в същото време, когато старите хора разполагат с голяма политическа власт, възрастните хора често са пренебрегвани, нямат подкрепа в нашите по-атомизирани, индивидуализирани общества, а социалните мрежи, които някога са им осигурявали препитание, са силно разкъсани. Парадоксът се състои и в това, че живеем в общества, които възхваляват младостта и младежката култура, но дават ключовете на политическата власт на застаряващи лидери.
Тези парадокси възникват, защото съвременната геронтокрация е продукт на общества, в които властта и богатството се натрупват в определени семейства и в определена класа и в които склеротичните политически системи са създадени, за да сведат до минимум смущенията от външни лица.
В предстоящата си книга "Родени да управляват", посветена на "формирането и преоформянето на британския елит", социолозите Аарон Рийвс и Сам Фридман отбелязват, че при всички разговори за трансформация на елитите и за "нови елити" управляващият ред се възпроизвежда по същия начин, както преди сто години, и че има голяма "приемственост, когато става въпрос за това кой влиза в елита и как попада там".
Разбира се, нови социални групи - по-специално жени и етнически малцинства - претендират за привилегиите на висшите ешелони на Великобритания. Но Рийвс и Фридман посочват, че родените в горния 1% имат същия шанс да попаднат в елита днес, както и преди 125 години. Едни и същи семейства, училища и институции формират управляващите класи в страната. Неизбежно това оставя старите, които вече са се закрепили в богатството и властта, с големи предимства.
В същото време политическите системи, които са създадени, за да осъществят демократични промени, са се превърнали в структури, в които стабилността е от първостепенно значение и които са създадени, за да сведат до минимум политическите сътресения. Политическите и избирателните системи създават палисади за защита от заплашителни външни лица - от британската система за първи тур, през използването на втори тур на изборите във Франция, за да се максимизират гласовете срещу бунтовническите партии, до Сената на САЩ, който осигурява на слабо населените селски щати равно представителство с големите щати със значително градско население.
Страхът на Плутарх, че буйните млади хора "ще се втурнат с главата напред в обществените дела, повличайки след себе си тълпата в объркване като буреносно море", все още преследва мнозина, макар че днес страхът е не толкова от младите, колкото от "популистките" лидери. Опитите да се сведат до минимум сътресенията дават възможност и на старите лидери да се задържат на власт. Както механизмите, които гарантираха, че Байдън ще остане кандидат за президент на демократите въпреки опасенията за възрастта му, така и трудностите, с които се сблъскват вътрешните му критици, за да го заменят, илюстрират добре този процес.
На Запад (макар и не непременно другаде по света) демографските промени, по-специално застаряването на населението, играят важна роля за поддържането на властта на старите хора. Отвъд демографията обаче стои политиката.
Геронтокрацията е братовчедка на плутокрацията. Проблемите, с които се сблъскваме, не са предимно тези на старите срещу младите или война на поколенията, а на класата и властта, на утвърждаването на богатството и на опитите за маргинализиране на бунтовните аутсайдери.
В момента, в който Великобритания приключва 14-годишното управление на торите и в годината, в която половината свят отива до урните, трябва да се тревожим по-малко за геронтокрацията като система и повече за причините, които поддържат властта на старите хора или на старите идеи.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
