През сълзи в очите и с болка в сърцето бавно запристъпвах към нея, в очакване на спасение и поне малки признаци на живот. Някак неусетно вече бях попаднала пред нея, защото времето беше спряло и дори изчезнало заедно със живота, който единствен можеше да го оцени. Там, сякаш от самата пустош се бе появило едно момче, отчаяно въртящо кранчето, при всяко трето завъртане на което от чешмата падаше капка вода, която се удряше в една малка пластмасова кофа. Учудена от неговия неуморен труд го попитах:
- Как се казваш и какво правиш тук?
- Аз съм Малкият Принц. Всеки ден идвам тук, за да събера малко вода. Тази чешма е последната на моята планета, от която мога да взема вода. При всяко трето завъртане на кранчето, тя ме дарява с една капчица от безценната течност, но всяко ново завъртане е два пъти по-трудно от предишното.
- А защо я събираш в тази кофа? Къде ще я носиш?
- В южната част на полето едва оцелява моята роза, последната роза на земята. Затова всеки ден капка по капка събирам една кофа вода, после се връщам при нея и я дарявам с поредния ден живот.
- А какво е станало? Къде са хората?
- Дядо ми някога ми разказваше, че преди много години, дори преди той да се роди, ние сме били милиарди и сме обитавали цялата планета. Тогава е имало седем големи океана, а земята е била покрита с дървета и много други видове растителност. Имало е хиляди, милиони рози точно като моята, но хората не ценили водата, замърсявали я, изчерпали я и сега от нея остана само тази чешма на дъното на бившето Черно море....
Сякаш бях поразена от гръм, наблюдавайки борбата на това бедно момче в този пуст и жесток свят. Вече дори успявах да различа бившите корита на реките в далечните планини, които някога красяха България, преди покрити със зеленина и стотици, малки и големи извиращи от тях реки, а сега пресъхнали и умъртвени, заобиколени единствено от остри, сухи и трошливи скали и зъбери, навяващи тъга и меланхолия.Сърцето ми се сви от болка, въздуха заседна в гърлото ми, а горещите лъчи на слънцето все така безмилостно и безнадеждно унищожаваха и последната надежда за живот.
Без нито една останала сълза в очите, тръгнах назад, с надеждата, че времето ще склони да ни даде втори шанс, че хората в миналото ще чуят виковете на сърцето ми и че, когато обърна гръб, морето отново ще се появи, ще залее долината и завинаги ще изтрие това мрачно бъдеще. А малкият принц? Той ще продължи да живее в паметта на всяко едно поколение, поучавайки и променяйки го, ще бъде като камбанен звън, напомнящ и предупреждаващ за опастностите, които крие безотговорното отношение към природата.
В голямата пустош
на Черно море
съгледах чешмичка
и малко дете.
Кранче въртейки,
водата извира
и капка по капка
с любов я събира.
Със стъпката бавна
се движи към мен
последната капка
с последният ден.
А ти, който слушаш,
едно запомни:
Спестявай водата,
живота пази!
