И мало едно време страна, представляваща по-скоро пространство, отколкото нация, заобиколена от суша, с много планини, бедна и брулена от ветровете, пише Роджър Коен във в. "Интернешънъл хералд трибюн".
В нея живеели много народи, включително паштуни, таджики, узбеки и тюркмени, както и едно ново племе, чиито членове били наричани американци.
Американците пристигнали след 30 години на кръвопролития, за да донесат мир в тази земя, наречена Афганистан. Но какво знаели те - и какво ли биха могли да знаят - за живота зад бурката, зад направени от кал стени или в съзнанието на хора, обезумели от войната?
Покрай кози стада и пожълтяващи бадемови дървета, покритите с шлемове американци карали свойте бронирани автомобили "Хъмви". Край олюляващи се кули от износени гуми, в селата се събирали деца и за разлика от тези в една друга разсипана земя, наричана Ирак, те се усмихвали и махали с ръце.
Американците говорели за даване на власт на афганистанците. Понякога те се качвали на хеликоптерите си "Блекхоук" и се реели над сиво-кафявите речни корита, плашейки козите.
Двадесет и шестте хиляди американски войници имали добри намерения. Те разполагали с милиони долари. Измервали "параметрите" на напредъка. Били научили за своя сметка как това далечно място - изоставено да трупа все повече развалини - може да отглежда опасности.
Това място някога не било само дом на финансирани от Америка ислямисти, унижаващи Съветската империя. То приютявало и тяхното джихадистко потомство, което, подобно на чираци-магьосници, се обърнало към един обезумял спонсор и превърнало в прах две кули в Манхатън.
За да съдействат за изграждането на един по-добър Афганистан, или просто на един Афганистан, американците въвлекли приятелите си от НАТО. Алианс, създаден да защитава Запада от Съветския съюз, бил трансформиран във фактор за демократична промяна в югозападна Азия.
Колко странно! Врагът сега били талибански ислямофашисти вместо кремълски тоталитаристи. На хребет в югоизточен Афганистан се издигнал "Лагер Дракула", гарнизон, подслоняващ 700 румънски войници от мисията на НАТО.
За написването на подобни истории е необходим наистина добър разказвач. Те обаче се написаха сами след като слуховете, че краят на Студената война бележи края на историята, се оказаха силно преувеличени.
И така, една недалечна сутрин, лейтенант-полковник Джеймс Брамбъл, военен от запаса от Ел Пасо, щата Тексас, с гражданска професия фармацевт, посетил румънските сили и след това продължил към недалечното село Морад Хан Калай.
Държавите се изграждат селище по селище. Или поне така вярвал полковник Брамбъл. Той е внимателен човек, командващ провинциален екип на НАТО за възстановяване, един от общо 25-е в страната, с база в Калат, между Кандахар и Кабул. Задачата на екипа му е да осигури развитие и добро управление, което ще отслаби влиянието на талибаните.
Така е на теория. На практика обаче нещата са различни. Седем бронирани американски автомобила "Хъмви" формират "периметър" в края на селище, а наскоро обучени членове на все още колебливите афганистански полицейски сили са изпратени да изведат от домовете им старейшините на селището.
Разтревожени, афганистанците се появяват, загърнати в дълги роби и с кърпи на главите, чиито ярки цветове се надсмиват над мрачните камуфлажни униформи на американците. Сержант Марко Вияалта от Сан Матео, щата Калифорния, пристъпва напред: "Бихме искали да ви зададем няколко въпроса за вашето село".
Събрана е следната информация: в селището има 300 семейства, използващи 25 кладенци. Напоителните им канали се разрушавали през зимата. Малък мост продължава да се руши. Хората изпращат децата си на училище в близкия Шаджой, но то често е затворено заради заплахи на талибаните срещу учителите.
Сержант Вияалта си води бележки: "Ще дадем тази информация на губернатора и ще се погрижим да бъде направено нещо". "Не! Не!", възкликва Сардар Мохамед, пристъпвайки напред. "Ние не вярваме на губернатора. Ако той получи храна, я дава на 10 семейства. Прибира пари в джоба си. Вярваме повече на вас, отколкото на него. Дайте помощи направо на нас".
Полковник Брамбъл смята, че губернаторът е толкова добър, колкото могат да бъдат представителите на властта тук. Срещата в селото била сблъсък на култури, цивилизации и векове.
За западните войници, обучени да убиват, а сега натоварени да изградят от нищото ислямска държава, докато сраженията продължават, това е предизвикателство.
Въпреки това Брамбъл смята, че първият му контакт ще доведе до други и вероятно ще успее да уреди скорошното укрепване на моста, и така още една общност ще бъде привлечена към "добрата война" срещу джихадистите, чието мото е "смърт на Запада".
Процесът ще бъде много бавен. Желанието на Запада да инвестира кръв и богатства тук поне още едно десетилетие е неясно. Но ако Афганистан иска да се отърве от спиралата на разрушението и глобалната заплаха, която носи тя, друг вариант просто не съществува.
Усмивките на децата подсказват, че надеждата все още блещука. Ако мисията в Афганистан се провали за сметка на Ирак и то на границата с взривоопасния Пакистан, разполагащ с ядрено оръжие, това ще бъде ужасно предателство и неприемлив риск.
Това, уви, не е приказка, завършва Роджър Коен.
