Н а 8 юли 2023 г. малко момче на почти 3 години изчезна в долина в Алп-дьо-От-Прованс. Докато части от тялото му бяха открити и гъста мистерия обгръща обстоятелствата около трагедията, медийната машина се задейства с пълна сила и всява хаос навсякъде, където се появи.
В онази лятна вечер в Льо Верне последните слънчеви лъчи все още топлеха терасата на семейство Лами. Атмосферата била оживена – приятели били дошли на вечеря. Докато всички пиели аперитиви, ревът на няколко хеликоптера нарушил влажния въздух на долината. Един от гостите, който познавал добре пожарната служба, направил няколко запитвания. Дете от селото било изчезнало. Времето минавало, хеликоптерите продължавали да кръжат, а апетитът на всички изчезнал.
„Получавахме подробности с напредването на вечерята. Накрая трябваше да спрем. Аз останах с всички деца, а останалите се присъединиха към доброволците там за първото издирване“, спомня си Магали.
Съпругът ѝ се прибрал около 2 часа сутринта. Разказал ѝ за издирването, което провеждал с фенерче. Малкото момче се казвало Емил, било на две години и половина и все още било в неизвестност. Тя не мигнала през цялата нощ.
Във Франция и извън нея малко хора не са чували за това селце в Алп-дьо-От-Прованс, сгушено между езерото Сер-Понсон и Дин-ле-Бен. Вече белязано от убийството през 2008 г. на Жанет Гросос, управителката на Café du Moulin, Льо Верне е приело и семействата на 150-те жертви от катастрофата на Germanwings през 2015 г., която се случи в сърцето на близките планини.
За да благодарят на жителите, Lufthansa им предложила пътуване до Париж за мача Франция–Германия на „Стад дьо Франс“. Този мач се състоя на 13 ноември – деня на атентатите в Париж и Сен Дени.
На 8 юли 2023 г. изчезването на малкия Емил Солей добави нова трагедия към тази поредица, привличайки полиция, журналисти и туристи със съмнителни мотиви. Три години след събитията, въпреки продължаващите новинарски репортажи и ДНК тестове, мистерията остава и редовно се връща, за да преследва 132-мата жители на селото.
Изгубено дете
Дългогодишният кмет на селото Франсоа Балики живее точно след дървената чешма в центъра на Бас-Верне. Каменната му къща гледа към зелена градина с гъста трева, от онези, които нямат ограда и се сливат с пейзажа.
Преди да предаде кметския пояс през април на Гил Теазан – негов съперник с близки връзки с крайната десница, Балики беше социалистически кмет на селото в продължение на 49 години. Той беше на първа линия, когато Емил изчезна в хълмовете над От-Верне.
„В продължение на 48 часа не живеех“, споделя той, подчертавайки „истинската солидарност“ в целия департамент. Близо 800 души откликнали на призива му в социалните мрежи да открият детето.
Той бил първият, който се убедил, че малкото русокосо момче с пелени се е отдалечило прекалено много от семейството си и се е изгубило в околностите.
„В началото никога не разглеждахме друга възможност освен тази за изгубено дете. Тук децата се движат свободно. Аз съм бил на мястото на Емил. Моите деца са били на мястото на Емил. Моите внуци един ден ще бъдат на мястото на Емил. За нас това е нормално“, казва той.
Но издирването спряло, а детето не се появило. В продължение на осем месеца всяка следа била проверена, включително и най-невероятните: инцидент, отвличане, нещастна среща с диво животно. Дори били потърсени ясновидци.
Била извършена възстановка на събитията в присъствието на семейството на Емил – Ведовини, чийто втори дом се намирал в сърцето на От-Верне. Именно там била изгубена следата на детето.
Няколко дни по-късно, на 30 март 2024 г., местна жена открила черепа на малкото момче, докато се разхождала сама по ловна пътека.
Микрофони и пушка
„Никога няма да забравя момента, в който съпругът ми каза, че сме намерили малкото момче. Това беше истински шок“, прошепва Магали Лами.
Писателка наред с професионалния си живот, тази майка на две деца е написала книга за селото, в което се установила през 2017 г. В Le Vernet – Raconter, reconstruire, revivre („Льо Верне – Разказване, възстановяване, продължаване на живота“) тя събира свидетелствата на очевидци на самолетната катастрофа и изчезването на Емил, надявайки се да разруши мита за „прокълнатото село“ и да говори за него по начин, различен от телевизионните камери.
„Имало е моменти, когато сме се оказвали с дузина журналисти в хола, с техните микрофони, бум микрофони… Не сме свикнали с това, не се чувстваме наистина свободни да говорим“, оплаква се тя.
При всяко ново развитие по разследването се случва един и същ цирк. Медийните екипи пристигат на тълпи, чукат по вратите призори, представят се за клиенти в магазините, преди да извадят бележниците си, задават невинни въпроси, а след това променят посоката насред разговора.
Понякога просто влизат в градини или дневни, без да почукат.
„Един ден трябваше да изгоня един от тях“, казва Франсоа Балики.
В От-Верне раните от тези многократни нахлувания все още са пресни.
„Чакахме ги навсякъде – у дома, в бара, на улицата. В този момент това е тормоз. Следващия път, когато видя някой от тях, ще извадя пушката“, казва жител. Той избрал да живее там именно заради спокойствието.
Някои отдолу обаче участват в това. Отговарят на въпроси, отварят се, дават мнението си, дори когато не знаят нищо. Турист, който минавал наблизо, в крайна сметка дал интервю за 24-часов новинарски канал.
Жената, открила останките на Емил, разказала подробно историята си пред микрофоните, винаги със скрито лице. Накрая тя затръшнала вратата пред тях.
„Не ви ли омръзна тази история?“, извикал партньорът ѝ от прага.
След това за част от секундата изражението му се променило и гласът му омекнал:
„Има ли новини?“
Незнанието за истината изнервя всички.
Разчистване на сметки
На селските празници или под плачещите върби край игрището за петанк хората вече не се гледат по същия начин.
„Разбира се, има въпросът кой го е направил. Може да е някой, който живее тук сега. Но това, което нанася най-голяма вреда, е медийното отразяване. Журналистите не осъзнават вредата, която причиняват“, отбелязва Франсоа Балики.
От 1977 г. бившият кмет твърди, че винаги се е стремял общността да не се изолира. До момента, в който колективната емоция, подхранвана от мистерията и фантазиите, постоянно усилвани от телевизията и социалните мрежи, не започнала да взема връх над всичко останало.
„Все едно сме изложени на показ“, обяснява той, посочвайки „социалното разпадане“, което според него стои в основата на политическия завой в селските райони.
Всички съставки са налице, за да излязат нещата извън контрол: затворена територия, лицето на дете с розови бузи и глухарче зад ухото, голямо семейство с проблемно минало, самоубийството на свещеник и анонимни писма, уреждащи стари сметки.
„Напомня случая Грегори – отдалеченото село, семейните проблеми“, предполага Магали Лами.
В книгата си тя разказва за местна жена, която ѝ споделя, че е израснала във Вогезите, на два километра от реката, където през 1984 г. е открито тялото на малкия Грегори Вилмен. За нея историята се повтаря.
Както по бреговете на река Волож, пейзажът на загадката привлича любопитни хора. В Bistrot de l'Auberge те не разбират.
„Всяка седмица имаме хора, които казват, че са тук случайно, а след 15 минути малкият Емил се появява на масата“, разказва уморено местна жена.
„Трябва да си вземете истинска почивка, да изкачите Великата китайска стена, но не да идвате в малко село, следвайки следите на една ужасна трагедия!“, възкликва друга.
Сянката на студеното дело
Когато семейство Ведовини настояло останките на малкото им момче да бъдат погребани в Льо Верне, кметът отказал, страхувайки се, че това ще създаде своеобразен мрачен мавзолей.
Въпреки това той е убеден: засиленото заснемане привлича повече туристи в долината.
„Медиите показаха много от природата около селото и хората я намериха за красива“, твърди той.
Трябва да се признае, че мястото на селцето изглежда като пощенска картичка. Сгушени сред все още покритите със сняг върхове, крави с черни кръгове около очите пасат нежна, цъфтяща трева. Звукът на звънците им се смесва с тихия ромон на чешмите, които спокойно текат между параклиса „Сен Мартен“, зайчарниците и десетина къщи с дървени капаци.
Малко кътче от рая, където семейство Ведовини идва за ваканциите си – те почти не са били виждани след смъртта на Емил.
Всичко е било казано за това затворено и дълбоко религиозно семейство, а в селото все още се шепне всичко, за да се обясни какво се е случило в онзи ден.
Бабата и дядото и две от десетте им деца бяха задържани през 2025 г. за „умишлено убийство“ и „укриване на труп“, преди да бъдат освободени поради недостатъчни доказателства.
Разследващите от „отдел Емил“ се задълбочиха в насилственото минало на дядото Филип Ведовини в католическа институция в Северна Франция, преди да открият присъствието на Коломбан Солей, бащата, сред редиците на националистическата група Bastion Social и в избирателна листа, подкрепяща Ерик Земур.
Те също така проследиха версията за сериен убиец, свързвайки съдбата на Емил с тази на тригодишния Янис, изчезнал при сходни обстоятелства на 60 километра разстояние през 1989 г. Всичко това без резултат.
„Чудим се дали това няма да се превърне в студено дело“, въздъхва Франсоа Балики.
„Докато разследването не установи какво се е случило, селото остава в центъра на вниманието и именно това е толкова трудно“, добавя Магали Лами.
Тя го усеща „като възел вътре във всички“.
Шумът на хеликоптерите никога не я е напускал напълно.
Всеки път, когато чуе такъв, тя си мисли, че търсят Емил.
