Водата ни свършва.
Въпреки всички извори, поточета, реки, язовири и гьолове, водата постоянно намалява.
Въпреки снеговете, наводненията и скъсаните бентове на язовири всяка пролет.
Въпреки клетвите на онези на които плащаме за да докарат водата до дома ни.
Водата ни свършва.
Когато си роден под живителната снага на планината пълна с вода, не можеш да повярваш как водата изчезва.
Струва ти се, че тя вечно ще църцори под камъните и само да протегнеш шепи тя ще е там.
Израснали сме с легендите и приказките за ламите и халите що заприщват извора та се налага незнайни юнаци да влизат в борба за водата.
Израснали сме с твърдото убеждение, че юнаците винаги побеждават.
Израснали сме с мисълта, че ако водата спре, това е просто временно и досадно явление.
Нали в края на краищата всичко опира до пари.
Ако си плащаш навреме, вода ще имаш винаги.
Тук по нашите земи все още трудно различаваме водата за пиене от водата за миене.
Колата си мием с водата за пиене и недоумяваме кому ще навреди това - тя просто си изтича в канала, а оттам бог знае къде.
Така е било от векове и усещането ни е, че така и ще бъде докато слънцето изгрява над тази земя.
Когато пуснем чешмата и оттам се чуят дрезгавите стонове на победената ламя, ние се чувстваме лично засегнати.
Изконното ни право да имаме винаги вода ни прави силни.
Четейки за километричните опашки в Бангладеш с които невръстни деца започват деня си по тъмно за кофа вода, ние всъщност не проумяваме същността на проблема.
Ние сме рязко дистанцирани и далечни за подобни неща.
Балканските ни глави отказват да приемат факта, че може да разполагаш с кофа вода за целият ден. Просто не вярваме на това.
Та нали и тук водата спира от време на време. Просто трябва да изчакаш.
Водата винаги идва.
Всички съобщения за осигурени водоноски само ни разсмиват.
Че кой е луд да разнася туба с вода из квартала, веднага щом чешмата пресъхне.
Та нали водата винаги идва.
Иска ни се да я пестим, но докато замислено търкаме венците си с четката, взирайки се в изкривеното си отражение в стълбчето вода, сърце не ни дава да я спрем.
Има нещо вълшебно в шуртящото поточе живот в банята ти - твой личен извор, нещо до което са имали достъп само царските особи до не особено отдавна.
А днес за повечето хора е нещо така тривиално, че му обръщат внимание само когато възникне проблем.
И днес все още е нормално за доста хора да си изстудяват динята под течаща вода.
Часове наред десетки литри питейна вода служат единствено за да може някой да яде студена диня.
Или бира.
А от другата страна на планетата хора чакат на опашка за кофа вода с която ще изкарат деня.
Има нещо несъразмерно в нашата планета.
Или в хората които я обитават.
Как така половината планета стои жадна докато другата половина излива живот в канала.
Защото водата винаги е била там.
А нещо което е прието за даденост трудно може да бъде оценено.
Докато не бъде изгубено.
Капка по капка.
Изтекло в канала, изгубено сред течащите тръби, навеки убито сред мътните цветове на отточните заводски потоци.
Водата ни свършва.
********************Но нищо не е загубено.
Още не.
Докато има мислещи хора на тази земя, ще има и надежда за промяна.
Капка по капка.
Промяната ще дойде.
Отвътре навън ще пробие лъкатушещо ручейче загриженост.
Ами ако утре водата не дойде?
Нека днес да не пея под душа.
Нека днес да поправя течащият кран.
Днешната спестена капка е утрешно поточе в гората.
Капка по капка.
Можем да се справим.
Човек по човек.
