Ж естът на Николай Добрев днес се отчита като действие, което едва ли не е спасило страната от гражданска война.
Събитието си беше разтърсващо за цялото общество. ОДС получи мнозинство в парламента след изборите през април 1997 г., БСП на пръв поглед като че ли мина в изолация.
Но за демократичните сили властта се оказа невъзможност да се справи и да овладее себе си, независимо от поетата ясна европейска посока.
А левицата поумня - тогавашните противници на проевропейския и пронатовски път на страната днес са тези, които подписаха договора за членство на България в Европейския съюз.
Колкото до редовите български граждани
те продължават да свалят радиаторите си вече 10 години и в това има една особена българска уникалност особено на фона на 21-то столетие.
Подобни мисли едва ли са само популизъм, но в онези студени дни не само хиперинфлацията разбърка икономическите пластове, а политически в последвалите години скептицизмът започна да надделява.
И не случайно на парламентарните избори и 2001 г. и 2005 г. все по-малко граждани отиват до урните, за да дадат вота си.
И все пак можеше ли тогава преди 10 години някой да каже, че след седем години ще бъдем членове на НАТО и три след това на Европейския съюз, макар че животът ни не е съвсем европейски като стандарт и като лични постижения.
Но навярно трябва да бъдем оптимисти
и определено имаме основания за това, защото придобихме опит и познание да не очакваме нищо добро от правителството. А да поемаме сами отговорността за работата и децата си. И това все повече започва да се случва.
Както казват икономистите на модерния си език това се нарича осъзнато съобразяване с рамковите условия.
Така в нашето общество започват да изчезват нагласите, характерни за 4 февруари 1997 г. - че някой трябва да решава вместо нас.
С други думи този ден е трябвало да се случи.
