Младият сирийски режисьор, който започна нов живот в България

Е дин сив град в Сирия. Но този нюанс не е синоним на скуката, дори напротив. За Рикардо Ибрахим това е цветът, който показва неутралитет. Показва общество, движено от обща съвест.

Но в за кратък миг – всичко това рухва.

„Беше като сън. Много противоречив и несъвместим. Все едно някой е изтрил голяма част от паметта ти. Целият опит от детството и тийнейджърството го няма. Започваш отново живота си на 21-годишна възраст. Ново общество, нови хора, нови правила, нов език.“

Така войната влиза в живота на Рикардо.

Какво е да напуснеш страната си – вероятно завинаги и да започнеш живота отначало, какво се случва с него 6 години, след като идва в България, младият сирийски режисьор разказва за Вдъхновените.

Раната Сирия

Сирия се превърна в една истинска жива рана. Трагедия, която се разиграва на живо, пред очите на света. Трагедия, от която едни не успяват да се спасят. Други – бягат от страната си, като носят болезнения спомен за нея. И с времето, се учат да живеят с него.

Рикардо си спомня за детството в град Хомс.

„Сивият“ град. Град, изпълнен и с джамии, и с църкви.

„В града, където съм роден, има много малко високи сгради. Повечето са до 3 етажа и старият град е известен с черните камъни и червените керемиди по покривите. Много хубав контраст между черно и червено“, спомня си Рикардо и разказва още: „Да, градът беше сив, но на 30 км извън него започва да става по-зелено и по-красиво.

Прекарвахме цялото лято на планината, където имаме къща до гората. Тези планини се покриват със сняг до два метра през зимата. Има и река, където се събирахме да пием, да пеем и да свирим музика почти всяка вечер.“

Изгубеният рай

Днес обаче, за Рикардо това е по-скоро изгубеният рай.

Въпреки че и в този рай, животът не е бил лесен. И е имало правила на оцеляване: „Сирия беше като социалистическа държава. Много тоталитарна. Но хората знаеха как да маневрират. Абсолютно всичко съществува на тази част от Земята. Това, което правеше мястото по-красиво, са хората. Много са различни, но ги движи една обща съвест.“

В онези години той едва ли е предполагал, че ще се наложи да започне живота си отначало. В тези времена, той мечтае за изкуство и по-точно – за кино. „Обичам изкуството, защото е алтернативен начин да задаваме въпроси и да отговаряме без думи“, споделя Рикардо. Именно тази любов го отвежда в Ливан, където учи режисура.

„В началото отидох в Ливан да уча, а после започна войната в Сирия. Който имаше различно мнение от държавната пропаганда, беше наказван - използван като урок пред другите. Излизането през границите беше успешно, но влизането обратно е много опасно“, спомня си Рикардо за начина, по който си тръгва от родината.

Попада в България преди 6 години. И не крие, че началото е било много трудно. „Да намеря работа, или приятели, или моята среда. Да оцелея без език…“, това са част от предизвикателствата, с които се сблъсква Рикардо в началото.

Постепенно обаче започва да се интегрира. „Малко по малко започвах да виждам приликите между България и Сирия, и ставах по-спокоен.“ Рикардо обобщава какво прави двете страни близки: „Новото поколение в двете държави е много по-умно от старото, готово е да задава нови въпроси и не приема опаковани истини. Новото поколение учи без учител.“

Рикардо усеща, че се справя, когато си намира работа и започва уроците по български език. Благодарен е на преподавателката му по български език, която много му е помогнала.

Намира вдъхновението в ежедневните ситуации: „Когато уча нещо ново, или когато свиря. Обичам да ходя на тренировките с моят отбор по ултимейт фризби.“

Иска да се почувства по-стабилен, за да може да помогне на хората около себе си.

Последен поглед назад

Връщаме се отново в детството на Рикардо, който е имал живот, в който всички врати са били отворени.

„Имах шумно детство, пълно с живот и хора наоколо. Вратите не се заключваха. Винаги имаше гости и почти всяка вечер имаше събитие. Пеене, свирене, филми, литература... у нас или при приятели“, спомня си той за Хомс.

Наричат града „столица на сирийската революция“. Рикардо ни споменава един интересен факт: „Само в моя квартал има 7 джамии и 7 църкви. Там е живял Св. Мчк. Юлиян Емески,  близо до църквата, където Дева Мария е оставила пояса си“, разказва ни младият режисьор.

 И с горчивина допълва, че макар в мястото да има толкова много символи на вярата – нищо не ги е спасило от падащите бомби.

Но всичко това е зад него. Днес, той прави първите си крачки в режисурата.  Казва ни: „Щастието при мен не е свързано с мястото. Трудностите са свързани с мястото. Но щом все още мога да се развивам с темпото, което ме задоволява, значи съм щастлив.“

Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.

За още любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.