За пръв път я видях в друга светлина при едно изкачване в Балкана, когато баща ни ни заведе на дълъг преход нагоре по реката. Целта беше повече от измислена -- да си откъснем клончета люляк, който долу в селото беше отдавна прецъфтял.Тогава за мен тя се превърна в РЕКАТА. Катерейки се покрай нея нагоре видях колко много значи Тя за всико живо наоколо. Тя даваше живителна влага на дървета, храсти и тревички и утоляваше жаждата на дивите животни. Лъкатушейки между канари, камъни и дървета, Тя тичаше надолу весела, игрива, кристално чиста, мамеща със студените си, чисти води. Тичаше, сякаш бързаше да свъри някаква работа.
И наистина работеше. Долу в подножието на планината я бяха впрегнали да върти турбините на ВЕЦ, още по надолу пък обливаше с ледените си води игривите пъстърви, които се отглеждаха в рибарника. А по-надолу -- надолу започваха несгодите и. Тези, които се ползваха най-много от нея, от живителната и влага и прохладата и, я подлагаха на най-много изпитания -- хвърляха в нея какви ли не отпадъци. И вместо да подскача весело и да облива камъни, Тя подскачаше унило по строителни отпадъци, стари гуми и вместо в нея да плуват пъстървите -- плуваха пластмасови бутилки и други неидентифицирани предмети. И това съвсем не беше всичко. Преди много години нечий /болен/ мозък бе измислил да промени естественото и корито. Вместо да се вие весело и да прави завойчета решиха да я накарат да се движи право надолу към града, без никакви чупки и криввания. Приготвиха и едно скучно бетонно корито.
Тогава Реката реши да напомни на хората, че и тя има думата. Заваля летен дъжд -- пороен, продължителен и тръгна реката надолу -- ревяща и страшна. Напълни старото корито, заля мостчетата. Предупреждение! Хората за радост разбраха урока. И до ден днешен новото бетонно корито стои празно, никога не обливано от студените и води.
Така година след година продължават да живеят в някаква странна симбиоза Реката и хората. Тя все още върти турбините на старата централа, пълни рибарниците, напоява нивите и градините на хората. А те все още продължават да я ползват за сметище.
Навремето баба ми казваше: "Не сечи клона, на който седиш". Но сякаш в гените на човечеството е заложен навика му да се самоунищожава. И никой не може да отговори на въпроса: Защо този безценен природен дар -- водата, която капка по капка се събира във водоеми, реки и езера, прахосваме с лека ръка, сякаш ние ще сме последните, които я ползват. А нашите деца -- какво бъдеще ги чака с наследството, което оставяме?
Дали някога моето дете ще заведе внучето ми до някое кристално чисто поточе, за да може то да го «види», както навремето аз забелязах Реката. Или водата ще се продава само в бутилки.
Хора, щом толкова много обичаме децата си, то нека ако не за себе си, поне за тях да помислим, за бъдещите поколения!
Сега, след много години, връщайки се при реката на моето детство още не съм посмяла да изкача онази пътека към люляците в Балкана. Дали от липса на време, дали от страх, че вече гледката няма да е същата, защото модерните "туристи" са оставили отчетливи следи от своето пребиваване там, а аз ще се срамувам от себеподобните си!?
