Ф илмите и историите на ужасите ни сблъскват с най-мрачните части на живота. За визуалните артисти, които ги използват в работата си, хорър тропите могат да осигурят път към изцеление и да им дадат силно вдъхновение. Някои от тях преобръщат културно утвърдени клишета, като например заклейменото кървене при жените и демонизираното магьосничество. За други ужасът на преживяното е предаден чрез гротескни образи.
"Ужасът ми даде силата да обсъждам травми и неща, от които се срамувам, по начин, който ме отдалечава от тях", казва Лидия Петит. Базираната в Лондон художничка току-що откри самостоятелна изложба "В твоя гняв виждам страх" в берлинската галерия "Юдин", в която се превъплъщава в ролите на тероризирана жертва, убиец с нож и страховита вещица. Тя се изправя срещу сексуалната травма и посттравматичното стресово разстройство чрез живопис, като се занимава не само с жертвените части от себе си, но и с чувството си за отмъщение.
"Персонажът на злодея в моята работа е свързан с това, че давам на гнева и болката си това изключително мощно, монолитно присъствие, за да могат да живеят извън тялото ми", казва тя. "Да се нарисувам като голо чудовище с ножове е начин да се изправя срещу реалността, с която живея; последиците от това, че цял живот съм преглъщала травмата си и съм се опитвала да успокоявам хората. Поставянето на това същество на платното и противопоставянето му, като същевременно знам, че това съм аз, е чудесен начин да преработя и да си върна контрола."
Шестима съвременни художници споделят как приемат или преобръщат дълбоко вкоренените идеи за чудовищното в своите творби.
Мариана Симет
Мариана Симет разкрива порочните части на ума, които мнозина преживяват от детството си, но малцина признават. Нейните филми предизвикват "фините подводни течения, които винаги кипят под повърхността на ежедневното ни съществуване", казва тя. "Всички ние сме виновни за това, че упражняваме насилие върху другите."
"Мисля, че проблемът с нашата западна представа за децата е, че те са чисти и невинни и нямат никакви тъмни чувства." Симет откровено отхвърля свиващото очакване за детска невинност, което поражда вина и срам, и по този начин създава пространство за съществуване на всички части на съзнанието.
Симнет съчетава тревожния ужас с хумор, фетишизъм и хибридност. Макар че творбите ѝ често пренасят зрителите във въображаеми пространства, те улавят уязвимостта, която мнозина чувстват сега. "Живеем в много психологически натоварващо време, в което светът ни е пълен с големи противоречия и парадокси", казва тя. "Ужасът като жанр е в състояние да изрази крехкостта, която човек усеща в тялото си, когато външният свят е на ръба на колапса."
Грейс Ндириту
Макар че шаманизмът отдавна се свързва негативно с магьосничеството и е стереотипизиран в западната култура, Грейс Ндириту възхвалява неговия потенциал за изцеление. "Шаманизмът в миналото е предизвиквал страх, защото западното мислене разглежда света като мъртъв, а не като анимистичен", казва тя. "Ако не вярваш в нищо, което не може да бъде научно доказано или рационално осмислено, от тези неща трябва да се страхуваш. Повечето култури на коренното население и голям процент от незападния свят вярват в нещо, което е друго. Силата на природния свят е особено важна по отношение на лечението."
От 2012 г. насам Ндириту изследва ролята на шаманските и нерационалните методологии в галерийните пространства чрез серията си "Лечението на музея". В момента проектът е представен в SMAK в Гент. Работейки с пърформанси и приобщаващи дейности, художничката се стреми да реактивира сакралността на културните пространства и води групи за лечение на травми. "Отне ми 20 години, за да може тази практика да бъде възприета наистина сериозно", казва тя. "Когато започнах проекта, чувствах, че музеите умират и единственият начин да ги излекуваме е да внесем нови енергии в тях."
Дженкин ван Зил
MAO Recommends: Jenkin van Zyl public talk at @TheRuskin | This Thursday 4 May, 5 - 6.30pm, hear multi-disciplinary artist Jenkin van Zyl speaking about their fascinating installation and film-based practice. Book now: https://t.co/DqV62YCKji pic.twitter.com/n40CHVIAmv
— Modern Art Oxford (@mao_gallery) May 2, 2023
Работейки в сферата на киното и потапянето в инсталация, Дженкин ван Зил обединява хорър, фетишизъм и клубна култура. Неговите подривни творби, изпълнени с чудовищни същества и разкази за самоунищожение, контрастират с капитализма на 21-ви век и неговите очаквания за конформизъм.
"Ужасът е вълнуващ, защото вижда потенциала на маргиналността да бъде източник на сила", казва той пред BBC Culture. "Често създавам пространства, които се наслаждават на идеята за колапс, ентропия или разруха като потенциал за противодействие на глобалната политика. В една култура, която упражнява толкова много насилие върху неконформистки или полово различни тела, се интересувам от създаването на пространства, в които непокорните тела не само оцеляват, но и процъфтяват."
На неотдавнашната изложба в Edel Assanti в Лондон Ван Зил издига "любовен хотел", в който се помещава зациклен филм, в който героите плъхове участват в безмилостно състезание по танци. Цикличната разруха често присъства в творбите на художника, като се противопоставя на индустриалния мит за прогреса. "Това е идеята за телата, които могат да преживеят травма или срив, но след това и да се възстановят", казва той. "Представям неща, които могат да бъдат възприемани като чудовищни и ужасяващи, като бляскави и секси, а неща, които традиционно се възприемат като красиви, като отчуждени и безполезни."
Хайв Кахраман
Сложните картини на Хайв Кахраман възвръщат ужаса на нейния опит от имиграцията. Тя изобразява жени, наведени под екстремни ъгли, показвайки тялото като място както на насилие, така и на саморазправа. "Когато човек е подчинен, дехуманизиран и напълно лишен от каквито и да било юридически права, тялото е последното място, в което има автономност", казва тя. "За мен тялото е място на съпротива и повторно съществуване. То е средство за поставяне под въпрос и преработване на различните несправедливости, които са го измъчвали и притискали."
Макар че жените ѝ заемат мъчителни пози, те притежават неоспорима сила, като понякога гледат директно зрителя, който се взира в заплетените им форми. "Погледът назад" е конфронтация... Те казват: "Знам как ме виждат и съм тук, за да оспоря това". Винаги се сещам за "двойното съзнание" на [DW] Дю Боа, където той говори за усещането да гледаш на себе си през очите на другия. В този случай другият е доминиращото бяло хетеронормативно общество."
В най-висцералните ѝ творби от отворените усти и торсове се изсипват заплетени вътрешности. "Като човек, който се е почувствал дехуманизиран и е преживял травмата на асимилацията, която включва най-вече заличаване на самия себе си, инстинктивното или чревното усещане е нещо, което трябва да бъде поправено", казва тя. "Исках да се свържа отново и да възвърна инстинктивните си усещания."
Линдзи Мендик
Готическата литература вдъхновява Линдзи Мендик, чиито керамични инсталации визуализират интензивни психологически преживявания. Нейните изложби през 2023 г. в Йоркширския скулптурен парк и Юпитер Артланд в Обединеното кралство са отчасти вдъхновени от готически приказки: Едгар Алън По и Робърт Луис Стивънсън: "Странният случай с д-р Джекил и г-н Хайд".
📺Part of Lindsey Mendick's installation Where The Bodies Are Buried, I’m even tired in my sleep, is a ceramic torso, sat slumped in from of one of the TVs throughout the gallery.
— Yorkshire Sculpture Park (@YSPsculpture) May 12, 2023
Visit the exhibition in The Weston Gallery until 3 September 2023.
🔗https://t.co/EA9KijNxCz pic.twitter.com/GRYUHwcabs
"Насочвам се към готиката, защото е трудно да опишеш ужасите на ежедневието без нея", казва тя. "В културата ни са вкоренени неща като върколаците, които идват от дълбоко вкоренените ни страхове за мястото ни в обществото. Толкова много неща от живота ми се струват смъртоносно страшни и изпитвам ужас от най-простите неща. Когато се опитвам да го обясня, идеята за ужаса и за това, че съм друг, са толкова силни за мен."
Хуморът и гротеската се съчетават в творбите ѝ, за да създадат сцени, които са по-големи от живота, като емоциите в творбите ѝ придобиват смазващ мащаб. Безкрайността на ужаса интересува Мендик, предоставяйки пространство на ума да се развихри. "За един художник ужасът може да бъде толкова богат материал, защото показва дълбочината на човешкото въображение, когато е оставен сам на себе си."
Тарин О'Райли
Тарин О'Райли, художничка във фондация Sarabande на Лий Маккуин, възхвалява и възвръща чудовищната женственост в творбите си. Тя е привлечена от хоръра чрез преживяванията си, свързани с посттравматичното стресово разстройство. "Последните жени", които оцеляват във филмите на ужасите, преживяват изключителна травма", казва ми тя. "Те трябва да се превърнат в чудовища и да загубят женствеността си, да загубят това, което са в морално отношение, за да могат да оцелеят."
О'Райли се интересува и от приемането на мотива за кръвта, който "винаги е бил синоним на женското тяло", казва тя. "Съществува страх жените да притежават тези неща. Оттук идва и полицейското отношение към телата на цис жените. Кери е толкова близка. Понякога ти се иска да бъдеш Кери на бала, покрита със свинска кръв."
Нейните скулптури са с комично гротескни черти: яркорозови езици изпълват черупки от стриди; метални ръкавици имат маникюр, подобен на нокти. Тя се вдъхновява от клишетата на смъртта като жена в историята на изкуството: по време на чумата смъртта е чудовищна крилата жена, вдъхновена от Ева, която носи първите грехове на хората. В разгара на сифилиса смъртта е скелетна жена, която примамва мъжете към тяхната съдба. "Оттук идва фаталната жена. Тези тропи никога не са напускали обществото."
