Нова дума – и нов поглед към действителността
Изборът на високоинтелигентния човек, ако позволите, винаги е между сдържаността, умереното информирано понечване и угризението от действието. Затова предлагам да разбираме сдържаността като отказ от силовото – включително и като лек срещу всеобщата безпросветност, а угризението – като тайно проклятие. Но тези, които скъсяват българския хоризонт, просто трябва да бъдат превзети с щурм. Унд дранг.
***
Уви, всички видове власти от 30-тина години скъсяват българския хоризонт, всяка по своему. Единственият светлик (ако употребя вазова дума), който ни натика (kicking and screaming into the Century of the Fruitbat, по Пратчет, т.е. в НАТО и ЕС) вече отдавна е разомагьосан, нетраен, летлив, недобре образован и в коалиция с непоносимите.
***
И най-лошото: властовият човек, homo imperatus, иска да „оправи“ себе си, да разположи нечестивото си шкембе върху шестте милиона в банка, а съдебната реформа – кучета я яли, тя е просто single issue, прокъсано знаме, което продължава да плющи жалко на вятъра на някак вечната и несъща промяна.
***
Сетих се съответно за Хусерл, който пръв след Бeнтъм се сети за думата „полу“. Но нея ще си я вземем за тема след седмица – защо и как живеем „полу“, културно и всякак.
***
Разбира се, старият Едмунд се сърди за некви дребни австро-унгарски работи като полу-психологизма, за полу-формалистиката на още по-стария Тренделенбург, глупости някакви (хах).
***
И оттам ми хрумна: нашият инхерентен социокултурен проблем, който ни „пази“ от това да бъдем далеч по-успешни като чехи, поляци и дори унгарци (с цялата условност на историческите предпоставки, давам си сметка) е думата – представката – „полу“.
***
Добре, мразя обобщенията, но имам вътрешното антропологическо чувство, че точно това „полу“ е в основата на всички наши социокултурни провали.
***
Например, липсата на кохерентна национална идея и външна политика, липсата на работеща национална идея за образование и култура и т.н.
***
Току-що, да ви разсмея, клавиатурата сякаш сама измисли нова дума – „облазование“. Но не, аз си измислих тази дума. Съгласете се, че е гениална.
***
Ако имаше подобна дума, тя щеше да означава нещо като „първата ти мисъл на обществена длъжност е да се облазоваш“ – ерго, ето го и проблемът. Знаем го още от Алеко и от Вазов („Кандидат за хамама“). Някой тук ще каже, че си имаме „облажиш“ и няма нужда от нова дума. Съгласен съм, но пък мойта е по-забавна и някак по-обобщаваща.
***
„Облазованието“ като вид житейска стратегия за справяне ми се вижда повсеместно у нас – без значение дали става дума за социолог на политическа хранилка или някой от планктона, който краде нафта от БДЖ.
***
Проблемът сякаш е в централния ни процесор. Това не е антистенов кинико-скептицизъм, а съвсем простичко разбиране, че властта е враг – нещо, унаследено от факта, че през голям процент от историята ни сме пребивавали под вражеска, и най-вече вертикална власт. И тук квази-късноримският натиск върху нас (мразя измисления „новаторски“ конструкт „Византия“) е изиграл своята трагична роля, превръщайки „ортодокса“ във вид парад на въпросната вертикална власт. Виждаме го трагически и досега, когато православна Русия все така се смята не само за „трети Рим“, а за „нещо друго“, което априори съществува, за да опонира на всичко, което е „Запад“.
***
Но да не опростяваме.
***
Антистеновият скептицизъм в някакъв смисъл се родее с нашия унаследен, но всъщност е друго. Колегата е икона на киниците и скептиците сякаш едновременно. Диоген се смята за основател на киническата школа („щот предписвал да се живее като улично куче“, дет вика Вебер със смигване), но аз смятам за свой духовен брат по-скоро въпросния Антистен, ученик на Сократ, обаче далеч по-дърт от Платон, с около 25 години. До смъртта на Сократ той живеел в аристократичния кръг на своите ученици (ма истински любознателни наследници на богати хора, не като днешните парвенюнца). Той викал, ми добре, ако искате да живеете добре, окей, ама айде и малко да помислите. В няква степен хлабав мислител и учител, не желаел да притежава почти нищо, освен обикновена доброта, бил изначално „ляв“, обличал се като освободените роби, проповядвал на най-необразованите, даже вярвал в „завръщането към природата“ (поне според Ръсел).
***
Обаче към края на живота му нещо се случва (не знаем точно какво, но „изперква“ в най-хубавия философски смисъл), и внезапно „създава“ Пирон.
***
„Пирон“ съвпада с българската дума и символа на нещо агресивно-културно и най-вече остро, съответно поздравления за колегата Кьосев за идеята на неговото онлайн-„списание“. Но Пиро от Елис (както е на старогръцки, през по-късната латинска традиция през родителния падеж се превръща в „Пирон от Елида“) е нечовешки мислител, който стъпва върху Антистен и дори Парменид (макар че няма извори точно за това). Той де факто е основателят на всичко класически скептицистко. Т.е. скептицизмът е бил доста секси още в елинистическата епоха (съвременник като малък на Александър Велики, макар и в северозападна днешна Гърция, но и доживял сума ти събития в началото на 3-ти в. пр. Хр.).
***
Но много важно отграничение: първо, скептицизмът като съвременна дума за „неверие“ не е същата тогава, и второ, скептицизмът като философия не е просто съмнение, а онова, което тогава е могло да се определи като „догматично, анти-божествено съмнение“. И пак да напомня Ръсел: и Пирон, и ученикът му Тимон първи се съмняват в божествената действителност, и първи оборват древногръцката аристотелова идея за логика на битието, отричайки първоначалния божествен ред.
***
Чакайте, че се отклоних. Въпросът беше, че историята на „властта е вечен враг“, тръгвайки от Антистен и Пирон, днес у нас шества като „властта ни спуска своите решения“ и „чорбаджията априори е изедник“, което е обратното на аристотелианското.
***
Т.е. ние трябва да сме „цивитативни“, т.е. будни и разядосани граждани, на които властта не може да бъде изобщо в състояние да „спуска“ каквото и да било. Извинявам се, че говоря за а-то и бе-то, но нещата от Пирон и Антистен леко са се развили, минавайки през Просвещението, и днес – понеже засега не живеем в Беларус или Киргизстан – никой овластен няма да скочи в полза на общността, освен ако няма директна полза.
***
А защо е така ли? Защото социалните медии ви направиха релативисти, леко в стил Хюм, който, миличкият, твърдял, че нещо, което никога не е било наблюдавано – атомите, например, все пак 18-ти век – не може да бъде смятано за валидно или съществуващо.
***
Да, подигравам се, но далеч не само на плебса, mind YOU.
***
Между нас казано, Дейвид Хюм е от „добрите“: той пръв се светва, че когато две явления са били наблюдавани заедно, едното от тях може да бъде изведено от другото (с което, очевидно, допринася за развитието на научния метод, ако пак не ми се разбра, плачещо усмихнато човече).
***
Другия път за него, щот има защо.
***
И щот, в трагично колективистичната наша култура, имитирането на споделени обичаи не само е част от израстването, но и част от политическото съзряване, в което хладната преценка и информираният избор все още не доминират.
***
Откъдето и постепенното веберово разомагьосване и неверие спрямо българската власт, която и да е тя. Българската власт, още от следосвобожденската история, почти никога не е била на висотата на своя народ. Тя и до днес съществува в нейния си там пашкул, заради който това са различни светове (по Робърт Шакли, хаха, и Бентъм). Това не е само български проблем, но е проблем.
***
Пак да ви разсмея: вижте как думата „Харвард“ се разомагьосва – от „ооо, това е Горната земя, най-добрият университет, чували сме и ние“ до „хм, е тва ли беше“.
***
Има ли лекарство? Да. Individuation, anyone?
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
