Geez, дори Хари Стайлс не го е постигнал
Знаете ли какво? Съществува и трети начин за анализ на нашия хегелов "гещалт", алтернатива на исторически упоритото "или/или". Не може ли ценността да бъде възникващ, неизразим продукт на опита на динамичния "Аз" в също така динамична връзка със "света" на промяната?
***
Промяната винаги ли е по-добра от "статуквото"?
***
Този уж революционен възглед не дава приоритет нито на дребнобуржоазното щастие, нито на обективната ценност, а на процеса на преживяване; ценността е епифеноменалният продукт на срещата на човека с реалността, белегът на сродяването на съзнателния "Аз" и неговия обект.
***
Тази конгениалност, хармония или връзка се регистрира афективно в чувството на удоволствие (никво щастие, няма такова нещо) и когнитивно в преценката, че срещнатият обект е "добър", но това, което единствено е действително "добро", е единствено позозираната хармония на "Аз"-а и неговия "обект".
***
А третата алтернатива (ако сте ме чели по въпроса преди това), която придава приоритет на онова, което преди това нарекох "живот", е позицията, която бих искал да разгледам по-нататък. Какво означава в този контекст терминът "живот"? Какво е неговото онтологично значение, отвъд "бащицата" Парменид?
***
Нека започна с един цитат от Тилих. "Онтологията", казва той, "е основата на метафизиката", но не и самата метафизика. Онтологията задава въпроса за битието, т.е. за нещо, което е присъщо на всеки във всеки един момент. Тя никога не е "спекулативна" в смисъла на (неоправдано) лошия смисъл на думата, а винаги е дескриптивна, описвайки структурите, които се предполагат при всяка среща с реалността.
***
В този смисъл онтологията е аналитична. Тя анализира срещнатата реалност, докато иска да бъде рамка на живота.
***
Добре, някой ще каже, разграничението на Тилих между онтология и метафизика поражда различни проблеми, ма те не ми се разглеждат тук. Цитирах този пасаж само за да разгранича (а) стремлението да се идентифицира и опише основен компонент на емпиризма от (б) опита, и (в), да се интерпретира този компонент в систематичен метафизичен контекст.
***
Моята настояща грижа не е да излагам или обяснявам метафизика (забележете, няма само една "метафизика", т.е. тя не може да бъде членувана); аз просто, или предимно, се опитвам да идентифицирам (и да опиша, колкото е възможно по-основно) това, което е смътно посочено и обозначено като "живот".
***
Каква тогава е онтологичната същност на живота, на това да бъдеш жив? Какъв по същество е този процес, който всяка метафизика трябва по свой начин да обясни и да се опита да интерпретира възможно най-адекватно?
***
Под "живот" разбираме преди всичко онова, което е общо за всички "живи" същества - от най-примитивните живи организми до човека.
***
(Трудността да се прокара рязка граница между "живото" и "безжизненото", "органичното" и "неорганичното" не трябва да ни притеснява в този момент.)
***
Така нареченият "живот" е процес, който включва постоянна промяна. Но той не е просто промяна. Той е "насочен" процес, процес на често несъзнателен и животински "стремеж" към добруване и оцеляване – Genehmigung (онова на Фойербах и Адолф Фален).
***
Нито "насочващ", нито "стремящ се" на свой ред са самообясняващи се термини; и двата сочат, така да се каже, отвъд себе си. Терминът "стремеж" неизбежно повдига екзистенциалистки въпроси: какво или кой се стреми? И към какво? И срещу какво или от какво? По същия начин терминът "насочен" предполага някаква референтна рамка и в нейните по-тесни рамки - някакво добро или telos за това, което е насочено динамично.
***
(Telos, в есхилови, далеч предпериклови времена, е значело "край на живота", защото предполисните елини не са имали мислене и понятие за резултати от самия живот; по-късно, чак в класически и най-вече елинистически времена, можем да го преведем като "крайна цел" на каквото и да било. Оттам и "телеология".)
***
Разбира се, "средният човек" днес не може да проумее всичко казано, но не можем да очакваме чудеса. Дори някои читатели да не се съгласят с мен в този момент, те могат съвсем валидно да настояват за ултимативността или самодостатъчността на самия процес на живот, дори за животинския нагон към живот. Т. е. животът може и да има някакъв смисъл, разбран като вечно да пием ракия на масичка пред блока, псувайки системата, но тук – както може би сте забелязали – ме занимава друго.
***
И аз, от своя страна, не мога да осмисля никакъв процес, който се възприема in vacuo. Всеки процес, включително процесът, който наричаме "живот", ни е екзистенциално познат само в контекста на това, което свободно наричаме "индивиди", реагиращи на "обективни ситуации". Ерго, Бентъм, пак: ако приемаме битието (живота) като наложено от Властта, не бихме могли да го живеем пълноценно.
***
Има такова нещо като лична отговорност, изначално противна на Властта. Още от Хегел, anyone?
***
Да ви го споделя и на истински английски, моя мисъл: Life’s about finding contentment rather than being a completist.
***
Щото много просто защо: комплетистът смята, че всичко, ама всичко в живота му, се полага априорно, без да го е извоювал.
***
Комплетистът – има ги особено в новите роботнически поколения – е много тъпо к*пеле, с извинение или без. Най-страшното е, че дори и не подозира, че е тъпо.
***
А най-трудното е contentment. Подозирам, че никой мой или ваш културен идол не го е постигнал.
***
Нито Есхил, нито Толстой, нито – the horror, the horror! - дори Хари Стайлс или Тейлър Суифт.
NB: Адвокатите на "Нова Броудкастинг Груп", много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
