Станислав Памукчиев, Нощите, 2016 г.

Петър Дочев, Кръг - I и II, 2005 г.

Иван Георгиев – Рембранда, Без заглавие 1990 г.

Емил Попов, Метални картини - I, II и III 1989 - 1994 г.

Красимир Добрев – Доктора, Мои си работи - 1996 г.

Атанас Парушев, Нищо 2020 г.

Галя Благоева, Назовано 2020 г.

Жорж Папазов, Видение 1950-те

Жорж Папазов, Видение 1950-те

Йордан Кацамунски, Очакване 2003 г.

Георги Георгиев-Жорррас, COLOR INTERACTIONS series 2016 г.

Петер Цанев, Трансцендентен нихилизъм 2020 г.

Вито Валентинов, Conscious Recollection III, 2020 г.

Даниела Ляхова, Без заглавие 1990 г.

Николай Петков, Инструменти на волята 2019-2020 г.

Иван Русев, Кладенец 2016-2020 г.

Понякога изкуството поражда въпроси, продиктувани от желанието на окото да вижда това, което не може да бъде видяно.

Този взор към невидимото конструира присъствия, които правят възможни появите на непостижимото и необятното.

Най-опияняващата фикция на изкуството е визуализацията на невидимите, енигматично закрити съдържания.

 „Визуализацията“ предизвиква интереса на философи, теолози, хора на изкуството, психолози, невролози, като придобива полемични асоциации, които я разграничават от понятия като въображение, ментален образ или халюцинации.

Опитите за проглеждане в невидимото минават през свръхсетивното и извънопитното, през непосилното усилие на: взиране в бездната на пространството; в мрака на времето и безвремието; обръщане нагоре и поглеждане лицето на бога; потъване в себе си, в бездната на психичното и екзистенциалния мрак; среща с феноменологичното, с чудото на сътворението; взиране в нищото, празното, отсъстващото; изправяне пред безпределността на научното; разтваряне в сянката на изкуството.

Независимо от днешната разширена употреба на думата „визуализация“ в глобалната съвременна култура, нещо от нейната първоначална връзка с присъствието на невидимото се запазва.

Нещо, което може да открием като вечен стремеж  на изкуството да се превръща в прозрачна медия и прозорец към невидимото.

Изложбата обхваща исторически период от точно 100 години. Най-ранната творба в експозицията е създадена през 1920 година от Николай Райнов, а някои работи са специално проектирани, за да бъдат реализирани в галерията само дни и часове преди откриването на изложбата.

Със свои произведения участват 32 български художници, които са представители на различни поколения (шестима от тях са избрали да бъдат част от колективната творческа идентичност на две арт групи – 7+1 и Съпромат).

Някои от художниците като Николай Райнов (1889-1954) и Жорж Папазов (1894-1972) са свързани със световния модернизъм от първата половина на ХХ век – съответно с модерния теософски мистицизъм и сюрреализма, а други като Петър Дочев (1934-2005), Иван Георгиев – Рембранда (1938-1994) и Васил Симитчиев (р.1938) работят паралелно с развитието на постминимализма, неоекспресионизма и концептуалното изкуство, характерни за последните три десетилетия на ХХ век.

Без това да е цел на проекта, присъстват автори, родени през 1940-те, 1950-те, 1960-те, 1970-те и 1980-те години, а най-младите художници са родени в средата на 1990-те.

В изложбата могат да бъдат видени рисунки, живописни картини, скулптури, обекти, инсталации, видеотворби, интерактивни и перформативни ситуации, но най-важното в тази изложба е това, което е най-трудно да бъде видяно, а именно възможностите за визуализиране на невидимото.

Участват още: Васил Симитчиев,  Група 7 + 1, Ивайло Аврамов, Калина Димитрова, Кирил Кузманов,  Надежда Ляхова,  Лика Янко,  Стоян Дечев, Съпромат, Филип Попов, Христо Антонов, Цветан Кръстев.

Куратори: Станислав Памукчиев и Петер Цанев

Изложбата „Невидимото”, може да бъде видяна до 25 ноември 2020 г. в Галерия „Райко Алексиев”, на ул. „Раковски” 125, като се спазват всички необходими мерки за безопасност