„Влязох в леговището на вълка, трябваше да преодолея страха си, защото бях единственият човек, който можеше да спаси внука ми.“
Ukraine's super gran: 'I went into the wolf's lair to save my grandson'
— Euromaidan Press (@EuromaidanPress) September 23, 2023
When Olena Matvienko's daughter was killed in a missile strike and her grandson stolen by Russian soldiers, she risked everything to bring him back. This is her story.https://t.co/ZNbksD8iGg
Майката на Иля била мъртва. Ракетният удар, който я убил, оставил детето кървящо, с шрапнели забити в краката му.
Като казали, че извършват „евакуация“ руските войници откраднали деветгодишното дете от дома му и го прекарали през границата в окупирания Донецк през март 2022 г.
Той можеше никога повече да не види семейството си.
Но докато бомбите валели над украинските градове, а изтребителите свистели в небето, баба му се отправила на отчаяна спасителна мисия.
Това е историята на една смела баба преминала четири граници и рискувала всичко, за да върне любимия си внук у дома.
Подслон в тъмното
„Мариупол процъфтяваше, беше в подема си“, казва 64-годишната Олена Матвиенко. Градът, който някога наричала дом, бил красив, спомня си тя, като приказка.
Когато Русия започна пълномащабното си нахлуване в Украйна през февруари 2022 г., Олена си спомня, че си мислела, че това няма да продължи дълго.
Но тогава се появили бомбите и войниците.
Ukrainian grandmother Olena Matvienko rescued her nine-year-old grandson Ilya from Russian-occupied Donetsk, after he was stolen by Russian soldiers from his home in Mariupol under the guise of an 'evacuation'
— Sky News (@SkyNews) September 23, 2023
Full story 👉 https://t.co/9OgYFvoYd8 pic.twitter.com/5G69B8qVLg
Олена живеела в Западна Украйна, далеч от руското настъпление. Но нейната дъщеря и внук в Мариупол нямали този късмет.
Огромни райони на града са изравнени със земята. Някога високите жилищни блокове са вече заличени, а зелените паркове сега са черни. Останалата част била бързо окупирана, със забележителното изключение на стоическата отбрана на стоманената фабрика.
В центъра на Мариупол дъщерята на Олена, Наталия и внукът Иля се скрили в мазето с няколко други, докато експлозии разтърсвали сградата.
В продължение на 12 дни те се приютили в това тъмно мазе, като приготвяли храната, която имали, на огън отвън.
„Дъщеря ми почина тази нощ“
Когато в крайна сметка им свършили запасите, те били принудени да напуснат. Извървели пет мили (около 8 километра-бел.ред) до покрайнините на града, където живеели. Когато стигнали до улицата си, видели, че домът им е само купчина отломки.
Интензивен обстрел разтърсил улиците около тях и двамата потърсили подслон в съседната сграда. Изминали шест дни.
Тогава на 20 март ракета се забила в сградата, в която се укривали и всичко потънало в дим и прах.
Olena Matvienko’s daughter was killed and her grandson, Ilya, was left bleeding, with shrapnel embedded in his legs following a missile strike near their home pic.twitter.com/lyYWd3Rfn2
— Sky News (@SkyNews) September 23, 2023
„Дъщеря ми е била ранена в главата, а внукът ми имал шрапнели в дясното бедро, а лявото било разкъсано“, разказва Олена.
Тя говори пред Sky News от дома си в Узгород в Западна Украйна. На рафтовете има играчки. Зад нея Иля си играе.
"Дъщеря ми е починала тази нощ. Погребали са я пред къщата, в която живеехме."
На следващата сутрин дошли руснаците.
Откраднат на вражеска територия
Войниците отделили възрастните от децата им и ги изпратили в район 17 в центъра на Мариупол.
Само часове след като изгубил майка си, Иля бил отвлечен от Украйна в територия, контролирана от Русия, както се е случило с много други деца. Хиляди от тях никога не са се завърнали.
Amid Ukraine’s startling gains, liberated villages describe Russian troops dropping rifles and fleeing
— Euromaidan Press (@EuromaidanPress) September 12, 2022
“They just dropped rifles on the ground,” Olena Matvienko said as she stood in a village littered with ammo crates and torched vehicles.https://t.co/6k28Z0ZwER
В болница в Донецк лекарите лекували Иля, докато в един момент не започнали да обмислят ампутация на крака му, вместо това обаче му правят две присадки на кожа.
Говорело се да го заведат в Москва с други деца. Но Иля казал на руснаците, че не иска да ходи никъде и че ще чака баба си.
Междувременно Олена трескаво се опитвала да разбере какво се е случило с дъщеря ѝ и внука ѝ. В крайна сметка някой, когото познавала, ѝ предал ужасяващите новини.
„Първоначално изпаднах истерия. Болката беше непоносима“, казва тя.
„Но мисълта, че внукът ми е някъде в Донецк, сам без никой, ми помогна да се преодолея и да се стегна.“
„И така започнах да мисля какво мога да направя, за го върна обратно в Украйна.“
„Аз бях единственият човек, който можеше да спаси Иля.“
Олена писала до организации, агенции, до всеки, за когото се сетела, с молба за помощ, за да си върне Иля.
В крайна сметка получи отговор от кабинета на президента на Украйна, написан от вицепремиера Ирина Верещук.
Бил измислен план и Олена трябвало да отиде да вземе внука си. Подробностите, включително маршрута, по който е стигнала до Иля, се пазят в тайна.
Било е опасно. Олена напуснала свободна Украйна и се отправила към частите на страната, които са извън контрола на Киев от близо десетилетие.
„Бях уплашена. Не исках да съм там. Влизах в бърлогата на вълка, но трябваше да преодолея страха си, защото бях единствената, която можеше да спаси внука си.“
"Единственото, за което можех да мисля, беше как да върна Иля в Украйна."
„Отне около шест дни, за да стигна до град Донецк.“ Олена преминала четири граници и най-накрая на 21 април, стигнала до внука си Иля, който все още бил в болницата.
„Разплаках се, когато го видях“, каза тя. "Първоначално той не можа да повярва, че съм аз. Беше много щастлив след това и се прегърнахме."
Иля все още имал шрапнели в краката си и не можел да ходи, но успели да напуснат болницата заедно.
Дългото пътуване до дома
Те пътували от болницата с линейка, но имали проблеми на границата между т. нар. Донецка народна република и Русия.
„Не искаха да ме пуснат, защото идвах от западната част на Украйна“, каза Олена. „Но когато им показах паспорта си и там пишеше Мариупол, ми позволиха да премина."
Попитали я дали е била изненадана, че са пуснали нея и Иля. "Честно казано, да. Бях много изненадана."
Пътят им до дома също се пази в тайна, но можем да съобщим, че са пътували до Москва с кола. Оттам успели да летят до Турция, след това до Полша, а оттам с влак стигнали до Киев.
Най-накрая, след седмици на безпокойство, пътуването им приключило. Те се върнали в свободна Украйна.
„Беше голямо облекчение, когато най-накрая пресякохме границата на Украйна: бяхме си у дома.“
„Да, цялото ми имущество беше унищожено. Но се прибрах с внука си.“
Среща с Володимир Зеленски
Иля обаче все още не можел да ходи и прекарал известно време в детска болница в Киев. Лекарите извадили още четири метални парчета от крака му.
Там те били посетени от Володимир Зеленски. Олена погледнала гордо внука си, докато той се ръкувал с украинския президент от болничното легло.
През следващите месец и половина Олена се грижи за внука си в град Узгород в Западна Украйна, където живеят и до днес. Нарича го на галено Илюшка.
„Първоначално той беше много резервиран след случилото се“, казва тя. „Страхуваше се от сирените за въздушна атака и гръмотевичните бури.“
С течение на времето Иля си възвърнал способността да ходи. „Той все още малко накуцва, но се чувства много по-добре“, каза Олена.
Той бил подпомогнат от „Музея на цивилните гласове“ - проект, ръководен от фондация Ринат Ахметов, откъдето му помогнали да получи медицинско и психологическо лечение.
Музеят представлява огромна колекция от истории на цивилни, засегнати от войната в Украйна, а мисията е да бъдат споделени с надеждата за по-добро бъдеще.
Въпреки загубата на родителите и дома си, Иля - сега на 10 години - намери нови приятели и се установи в новия си дом.
Той е първото дете, освободено от окупирана Украйна.
Иля все още има 11 парчета шрапнел в тялото си, трайно наследство от ракетния удар, който убил майка му преди година и половина.
Но Олена добавя: „Сега той се чувства жив. Знае, че тук е обичан.“
„Той ме кара да се чувствам жива.“
криза, която тихо расте" />
