Още по темата

Миналата седмица едно посещение остана незабелязано, макар да предвещава промяна в геополитически план. Докато Саудитска Арабия и Ирак затоплят отношенията си за първи път от 1990 насам, в Анкара пристигна делегация от четиридесет души, водена от новия ръководител на генералния щаб на Иран, генерал Мухамад Хюсеин Бакери.

Докато за Турция сближаване на Саудитска Арабия и Ирак е добре дошло заради възможния натиск върху Иран, то турските управляващи имат интерес да проверят докъде могат да стигнат с иранците в отделен кръг от преговори.

ВИЖ ВЪВ ВИДЕОТО: В началото на годината Русия, Иран и Турция се споразумяха за съдействие с цел овладяването на конфликта в Сирия

В Близкия Изток има нов играч: Китай

Русия, САЩ и Иран в битка за Сирийската пустиня

Убийството на една революция и българската следа в Сирия

Посещението в Анкара е историческо по няколко причини.

На първо време, това е първата визита на висши военни от Иран в Анкара, откакто аятоласите взимат властта в Техеран през 1979 година. Преди това, двете държави са съюзници в контекста на три пакта.

Договорът от Саадабад е подписан през 1938 година и е гръбнак на отношенията им през Втората световна война. В него са включени и Ирак, и Афганистан.

Багдадският пакт, който включва отново Ирак, но също Великобритания и Пакистан, е разпуснат през 1958 година с извършването на преврата в Ирак, извършен от националиста Абд ал Карим Касим и довел до края на иракската монархия. Договорът бързо е заменен от СЕНТО (Организация на централния договор), който просъществува до 1979 година, когато последният премиер на шаха, Шапур Бахтияр, извежда Иран извън алианса, за да омиротвори аятоласите, водещи своя бунт от 1978.

И трите съюза означават, че по времето, когато са действали, иранската и турската армия са можели да развиват дълбоки отношения на всички нива. Общо командване е организирало дискусии на всеки шест месеца, а стотици офицери от двете страни служат в другата армия, военновъздушни и военноморските сили в програми за обмен.

Хиляди офицери от двете държави са имали специални обучения по турски и фарси. С идването на хомейнисткия режим през 1979 година, Турция е поставена в графата „врагове“. Анкара държи религията да стои далеч от правителството – точно обратното на онова, което аятолах Рухула Хомейни иска. Турция, също така, е близък съюзник на „Големия Сатана“, т.е. САЩ, и представлява втората по големина армия в НАТО.

Докато Хомейни подлага на екзекуции и гонение офицери от иранската армия, мнозина от тях бягат в Турция, където са подслонени от техните бивши съюзници. През 1983 година, Хомейни нарежда създаването на турски клон на Хизбулла с цел да бъде свалена светската република в Анкара, а когато ПКК започва да губи базите си в Сирия, след ареста на лидера им Абдула Йоджелан, хомейнският режим предлага на организацията защита на своя територия. Отношенията между двете съседни държави достигат своят минимум през 1990-те години, когато са извършени редица гранични атаки по турско-иранската граница.

Посещението на генерал Бакери дава сигнал, че е възможно лошите отношения да бъдат поправени. По същество, то възстановява военния контакт между НАТО и Иран, прекъснат през 1979 година. Планирани са срещи на ниско ниво между военните щабове, което може да позволи на НАТО да има пряко наблюдение и контакт с иранската армия. През последните години, Северноатлантическият алианс поддържа връзки с няколко ирански офицери, главно през техни роднини, живеещи в Северна Америка и Европа. Сега, турската връзка предлага официален канал за обмен на информация.

Втората причина защо тази визита е историческа е, че тя показва осъзнаването и на двете страни, че не могат да контролират Леванта сами. Докато Иран търси възможност да разшири своята революционна дейност – т.е. да изнесе идеологията си в съседни държави – Турция се притеснява, че кюрдските групи по границите й, ще създадат свои държавни формирования в Сирия и Ирак.

Кюрдският въпрос не е единствената обща тема. Техеран и Анкара гледат с недоверие на засилващото се руско влияние в Близкия Изток. Въпреки тактическите съюзи с Москва заради Сирия, и Турция, и Иран виждат Русия като „близък враг“ с двестагодишна история на войни и сблъсъци. 

И накрая, мисията на генерал Бакери показва онова, което се говори зад кулисите от много време насам: реалната власт в Иран е в ръцете на аятолах Али Хаменей, който все повече разчита на армията. Въпреки наличието на президент и министри, главните роли се раздават от аятоласите, макар и те да отричат това.

Все пак, ще трябва да измине известно време, преди лулата на мира между Бакери и Ердоган да даде реален резултат. Ще има ли нов договор? Как ще се отразят отношенията между Турция и Иран на влиянието на Русия в Сирия? Ще има ли общи действия на Турция и Иран срещу кюрдите? Докато се търсят възможните отговори, е възможно да се случат допълнителни събития, които да върнат отношенията между двете държави отново на кота нула.