П рез 2019 г. 57 учени и екипаж се отправиха на 54-дневно пътешествие до най-отдалечените кътчета на Антарктида. Тяхната мисия: Ледникът Твейтс - бързо разпадащ се леден блок с размерите на Великобритания, който се топи толкова бързо, че е известен като "ледника на Страшния съд".
Понастоящем Твейтс изчезва осем пъти по-бързо, отколкото през 90-те години на миналия век, като всяка година изхвърля 80 милиарда тона лед в океана и отговаря за 4% от годишното покачване на морското равнище на планетата. Заради колосалните си размери и тревожното си рухване тази отдалечена ледена шапка се смята не само за едно от най-страшните места на Земята, но и за едно от най-важните: замръзналата нулева точка в глобалната борба срещу изменението на климата. Ако Твейтс се разтопи напълно, това би могло да повиши морското равнище с 10 фута или повече, предизвиквайки "смразяващи" глобални последици.
Един от хората, които участваха в това уникално пътуване, беше Елизабет Ръш, чиято ярка, поетична книга за изменението на климата, "Издигане", беше финалист за наградата "Пулицър". Последната книга на Ръш, "The Quickening", е хроника на това историческо пътуване до ръба на разтопяването на Твейтс - студено, далечно място, което никога досега не е било посещавано от хора.
Ръш се срещна с BBC Travel, за да обсъди своята антарктическа одисея, как тя е променила възприятието ѝ за света и етиката на пътуването до някои от най-крехките екосистеми на Земята. Ето какво публикуваха те по темата:
Къде се намира ледникът Твейтс и как за първи път чухте за тази експедиция?
Ледникът Твейтс е едно наистина загадъчно място в Антарктида. Намира се в далечните краища на море Амундсен. До най-близката изследователска база се пътуваше четири дни. Когато се записах за участие в тази мисия, моят програмен офицер ми каза: "Знаеш ли, за нас е по-лесно да получим помощ от хората, работещи на космическата станция, отколкото просто да получим помощ от вас, ако имате проблеми." Има опасения, че Твейтс навлиза в бърз период на срутване, но реалността е, че никой никога не е бил на [неговия ръб].
I woke up to the best kind of news: a glowing review of THE QUICKENING in the @latimes. 🙏🙏@BerryFLW She writes: "We have long spoken of journeys to the poles as going “to the ends of the earth.” But what if a voyage to Antarctica takes us to beginnings?"https://t.co/29JTvErb1i
— Elizabeth Rush (@ElizabethaRush) August 14, 2023
Кандидатствах да участвам в мисията чрез Програмата за антарктически художници и писатели. Обикновено те изпращат по двама писатели или художници годишно в Антарктида и аз подготвих заявление от 60 страници. Към заявлението ми имаше бележка под линия, която беше следната: "Пиша за повишаване на морското равнище. Искам да отида на тези различни места в Антарктида и да видя от първа ръка как се покачва морското равнище." Имах голям късмет, че ми дадоха последното място на този ледоразбивач.
Какви глобални последици би имало, ако морското равнище се повиши с 10 фута или повече?
Ами, скоростта, с която това се случва, е от огромно значение. Така че 10 фута за два века е наистина различно от 10 фута за 40 години. Загрижеността наистина е какво правят хората по този въпрос?
Аз съм голям привърженик на управляемото отстъпление, което се изразява в намесата на правителствена организация в ниско разположените райони и по същество в закупуването на застрашени от наводнения къщи на цена, която е била преди наводнението, като се дава възможност на хората, които живеят там, да вземат тези пари и да се преместят нагоре и навътре с тях.
В Ню Йорк вече е извършено известно управлявано отстъпление на остров Стейтън. Държавата се намеси и закупи и разруши над 500 къщи на Стейтън Айлънд. Осемдесет процента от тези жители успяха да вземат парите, които им бяха дадени за жилището, и да се преместят на друго място на Стейтън Айлънд. Понякога си мислим, че управляваното отстъпление е като раздробяване на общностите, а не е задължително да е така.
Така че покачването на морското равнище не е катастрофално, ако се подготвим за него - а това е голямо "ако".
Защо смятате, че сте били един от хората, избрани да участват в тази експедиция?
В кандидатурата си написах как ще напиша книга, в която моят разказ ще бъде основна тема, но ще включва и гласовете на учените и екипажа, работещи по тези места. Целта беше да се изгради своеобразен полифоничен хор, който деликатно да промени това, което смятаме за разказвач на антарктическите истории.
Първият човек, който е видял Антарктида, я е видял преди около 200 години и за този много кратък период от време сме разказали една много тясна история за Антарктида - история, която е свързана с човешките завоевания и с това, че хората преодоляват невероятни трудности, за да направят немислимото. Често тези човешки същества са бели мъже от световния север. Всички истории за Антарктида звучат по един и същи начин. Исках да създам история за Антарктида, която да е много по-демократична. Още от самото начало знаех, че ще интервюирам готвачите, инженерите, помощния персонал на борда на Антарктида. Мисля, че това изигра значителна роля за избирането на кандидатурата, защото тя беше като: ще говоря за науката, но ще го направя по начин, който оспорва някои от доминиращите разкази, които разказваме за Антарктида.
Има ли някакви истории, които са ви останали в съзнанието, за това как това епично пътешествие е променило начина, по който пътешествениците, които обикновено не са включени в разказа за Антарктида, виждат света?
Спомням си, че разговарях с човек на име Джак, който беше готвач на кораба. Той е от Ню Орлиънс и се записал за готвач на тази експедиция, за да помогне да се грижи по-добре за дядо си финансово. Дядо му почина няколко седмици преди да отплаваме и Джак все пак дойде. Той никога не беше пътувал със самолет. Той се качи на три различни полета, за да стигне от Ню Орлиънс до Пунта Аренас, [Чили], откъдето отплавахме. Никога не беше ходил на кораб. Никога не беше виждал пингвини. И дори да идваше от Ню Орлиънс, никога не се беше замислял суперсериозно за покачването на морското равнище. Цялото това преживяване беше изпълнено с първи неща за него.
Да имаш време да размишляваш за бъдещето на изменението на климата може да бъде нещо, което правят хора, които не се опитват да сложат храна на масата всеки ден. Но когато видя Твейтс, си спомням, че си каза: "О, разбирам. Самият ледник, когато пристигнахме, изглеждаше като да пристигнеш на Стената в "Игра на тронове". Беше толкова голям. Отне ни три седмици да стигнем дотам. Имаш чувството, че си толкова далеч от хората, колкото е възможно да бъдеш. И като си представиш, че действията ни толкова далече буквално водят до разпадането на тази епична стена, те побиват тръпки.
Непрекъснато се водят дебати за това кои места на Земята трябва и кои не трябва да посещаваме. Едната мисъл е да оставим тези труднодостъпни и крехки екосистеми на мира. Според друга гледна точка свидетелите на тяхната крехкост отблизо карат хората да се грижат по-дълбоко за тях. Кои места, ако има такива, според вас не трябва да посещаваме?
''Because of its colossal size and alarming collapse, this remote ice cap is not only considered one of the scariest places on Earth, but also one of the most important: the frozen ground zero in the global fight against climate change.''https://t.co/LoqGp1N7Iy
— Enkidu اینکیڈو (@Fallibilist1) August 15, 2023
Това е страхотен въпрос и мога да отговоря на него само от наистина лично ниво. Когато прекосихме обратно Южния океан, знаех, че никога повече няма да се върна [в Антарктида]. Знаех, че отиването ми е еднократно и че има смисъл в контекста на това да се върна и да работя пет години, за да напиша книга за експедицията. Без този по-дълбок смисъл или импулс зад пътуването, нямаше да се чувствам прав да го направя.
Мога категорично да кажа, че в контекста на случайния туризъм не мисля, че трябва да ходим в Антарктида. Не смятам, че круизните кораби трябва да ходят там. Не мисля, че случайният туризъм на тези места, които се чувстват "недокоснати" или отдалечени, трябва да бъде нещо, което се ускорява. Но има някаква част от мен, която се бори малко с разграничението между отдалечено и затворено, или недокоснато и докоснато. На този етап Антарктида е докосната от нас, Амазонка е докосната от нас, дори и да ни харесва да мислим за тях като за митични, недокоснати места.
Мисля, че като цяло, да, виждаме нещо и се интересуваме повече от него. Колкото повече остарявам, толкова повече се опитвам да насоча това любопитство по-близо до дома. Мога да се разхождам из квартала си с тригодишното си дете и да виждам всички тези невероятни храсти с пеперуди и мини екосистеми в дворовете на съседите ми. И мисля, че можем да се отнасяме към тези места със същото удивление и очарование, с което се отнасяме към Антарктида или Амазонка.
Кои са нещата, които всеки, който предприема пътуване до Антарктида, трябва да знае?
Първият човек, който е видял Антарктида, я е видял преди малко повече от 200 години. Това е място, което е толкова могъщо, че буквално е държало хората на разстояние от себе си през по-голямата част от човешката история. Няма друго такова място на планетата. Всяко друго място, на което отидете, има местни истории, възникващи от него в продължение на хиляди години. Това е единственото място на планетата, където няма нищо подобно. И затова мисля, че то изисква определено уважение и осъзнаване, че е като самостоятелен агент.
Възможността да се доближим до него е толкова рядка и толкова нова в историята на планетата. Така че, ако ще отидете там, искам да отидете с това съзнание за това колко необикновено е това, което правите, и колко силно място е Антарктида, която посещавате.
Как ви повлия гледката на този огромен ледник, който бавно се топи?
В деня, в който пристигнахме на ледника Твейтс, беше наистина спокойно и капитанът ни плаваше покрай целия фронт на ледника. Това беше впечатляващ ден. След това превключихме на другата страна и започнахме да работим до насита в продължение на шест дни: хвърляхме седиментни ядра (проби от морското дъно, които разкриват геологията и климата на Земята в миналото) отстрани, маркирахме слонски тюлени, изпращахме подводници под ледника. Всеки ден ледът изглеждаше различно.
На седмия ден се събудих, отидох на мостика и имаше много повече айсберги от преди, но не го регистрирах като нещо странно и продължих работата си. Тогава, точно след обяд, главният учен на борда разглеждаше тези две сателитни снимки: едната беше на Твейтс, на която беше солидна ледена покривка, а на следващата снимка изглеждаше така, сякаш разгневен Бог е взел чук за ледника и го е разбил на 300 айсберга. Говорим за област от ледника, която е като може би 15 мили широка и 10 мили дълбока. Първата снимка е направена в деня, в който пристигнахме, а втората снимка е направена на седмата сутрин. [Главният учен] го погледна и каза: "О, Боже мой, Твейтс е навлязъл в период на бързо срутване. Това се случва точно пред нас." Той изпрати тази информация нагоре към капитана и беше взето решение незабавно да се напусне зоната на изследване.
Нещото, което беше толкова шокиращо за мен, беше, че това събитие на колапс можеше да се случи буквално пред очите ми и аз да не го знам. То беше толкова голямо, че го пропуснах, което е унизително. Ако не можеш да видиш как един ледник се разпада на парчета пред теб, това означава, че явлението е много по-голямо, отколкото първоначално си си представял, и че твоята гледна точка е погрешна, за да го видиш. Мисля, че това е отлична метафора за изменението на климата. За хората е много трудно да го видят.
Как пътуването до най-отдалечените кътчета на Земята променя представата ви за човечеството?
Беше толкова неземно. Накара ме да почувствам колко ценно и чудотворно е това, че съществуваме. Чувствах се така, сякаш бях близо до това да кацна на друга планета, и когато видях колко трудно би било да се прокара човешко съществуване на друга планета, станах наистина благодарна за нашата; а също така наистина осъзнах, че това, което се случва в Антарктида, не остава в Антарктида. Антарктическото циркумполярно течение, което се върти около Антарктида, е буталото в помпата, която задвижва световната океанска циркулация. Ние започваме да променяме това течение. Докато променяме това течение, променяме глобалните океански модели по целия свят. Това усещане, че живеем в голяма, взаимосвързана мрежа от екосистеми, определено нарасна, когато видях Антарктида и прекарах толкова много време там.
След този последен проект как гледате на бъдещето?
Раждането на дете за мен беше акт на съзнателен оптимизъм за бъдещето. И сега, когато детето ми е тук, си мисля, че нещата вероятно ще бъдат по-лоши през неговия живот, отколкото вероятно съм се справил напълно, докато съм мислил да го доведа на тази планета. Това не променя решението ми, но ме кара да се чувствам и да се отнасям по-сериозно към това да окажа значимо въздействие през живота си. Мисля, че е още по-важно да го науча как да работи с други хора и да създава партньорства и лоялност с други хора. Така че, колкото и да смятам, че трябва да бъде устойчив и адаптивен, той трябва да бъде и част от човешка общност, която ще се грижи за него и се надявам, че и той ще се грижи за нея.
