П редния път говорих за ужаса от дигиталната пролетарска революция, която изтиква като ненужни – меко казано – мислещите. И се гаври с обществено разтерзания труп на утвърденото авторство.
***
Този проблем, в условията на война и съответните насрещни пропаганди, днес се усилва до възбог. Включително у нас.
***
Манделщам, мислещият, не успя да оцелее. „Паденье — неизменный спутник страха“. Какво ли си е мислил този велик ум, докато схваща, че го водят към гибел?
***
Но поне Пастернак успя, макар и с леки компромиси. Като малък си виках, невероятно: снежок, вярно ли? „Я тоже любил, и дыханье“.
***
Залезът на авторството някак ме засяга пряко. Не се оплаквам (нали помните великия принцип на британското кралско семейство, който те поради Мегън и Хари все повече нарушават – “never complain, never explain”), но този информационно-мистичен ужас ще има десетилетни културологични последици.
***
Всъщност ужас и страх едновременно, досущ като полубожествата-слуги и спътници на Арес – Деймос и Фобос. (Съответно, космически спътници и на планетата Марс.) А като казах „Арес“, бог на войната – още Хезиод в „Труд и дни“ си го представя нелепо кръвожаден, възбужда се от миризмата на сеч, кръв и „изпуснато“, от самата идея да надделееш с насилие на всяка цена.
***
Днешният Арес, разбира се, далеч не прилича на двуметров красив бог с шлем, щит, меч и четири реда плочки, но идеята се е запазила. И дори г-жа Афродита – пардоне моа, Алина Кабаева – не може да го спре, дори да иска.
***
Всичко това, от пропагандното разделение до кръвожадността, ми се привижда като платонова „атюхия“ („нещастна, лоша съдба“), защото далеч не сме го измислили сега. Всичко това е плод на идеи, които и днес бързо покълват в ограничения ум.
***
Платон, като цяло, не е виновен – освен дето пръв създава идеята, че светът се движи от самите идеи, а не от някаква проста пелопонеска логика (усмихнато до сълзи човече).
***
Съвсем напосоки: защо пуританите се противопоставят на музиката per se? Защо на изображанията, сума ти векове след византийското иконоборство? Защо на пищния и в някакъв смисъл величествен ритуал на католицизма? И то чисто по културен, семиотичен признак?
***
Живеем в постдигитална епоха, в която дигиталното не е бонус, а същина на живота ни. Кои са предимствата и капаните на това? Answers on a postcard.
***
Още „съвременни“ платонови въпроси: дали не сте жертви на вулгарното любопитство? Кога последно „перипатетихте“ – в смисъл, кога последно се разхождахте и размишлявахте за нещо повече от непосредствената реалност? Кога последно дискурсът ви е бил за идеи, а не за хора?
***
Платон, впрочем, обичал клюките, особено еднополовите (досущ като древен фризьор), но същевременно смятал, че те го разсейват от основната цел – отделните неща и личности винаги да включват в себе си и противоположната си същност. Той е първият, ако не броим донейде Парменид, който се СЪМНЯВА, че онова, което се смята за красиво, е и грозно; онова, което се смята за справедливо, е същевременно несправедливо и т.н.
***
С други думи, според Платон всички отделни сетивни обекти притежават противоречив характер. Какво говоря – далеч не само сетивните обекти. Самите идеи там изначално се делят на добри (нравствени спрямо обществото) и лоши (които не служат на соцуима). От „Критий“ на едно място разбираме, че е възможно да има „смесица“ от добри и лоши идеи – оттам пък и християнския постулат, че пътят към Ада бил осеян с добри намерения.
***
Впрочем великолепно иронизиран от безсмъртния Тери Пратчет в „Ерик“ – когато героите, най-общо, слизат в Ада и се качват там по едни стълби, на всяка от които пише разни неща като „ми исках да те зарадвам“.
***
Смешно е, да. Но престава да бъде смешно, когато открият нов масов гроб в Мариупол.
***
Все пак да добавя, като платонов херменевт: наблюдаваните обекти стават посредни между битието и небитието и са подходящи само за мнението, но не и за познанието. Ерго, Платон сякаш е предвидил и Фейсбук, без да иска.
***
Да го цитирам, този път от „Федон“: „Но за тези, които виждат абсолютното, вечното и неизменното УМСТВЕНО, може да се каже, че познават същината (на нещата), а не само че ги наблюдават и коментират“.
***
В оригинал – умственото е производно на “nous”. Това е старогръцката дума за „ум“, но после и с една маркаврелиевска щипка за „мета-ум“, за един вид закъсняла интуиция. (Марк Аврелий, макар и римски император-стоик от 2-ри век сл. Хр., пише на старогръцки, да не се изложите някъде по дискотеките, ако стане дума.)
***
Та то, платоновото, е смешновато вярно в днешния контекст: заключението тук според мен е, че мнението принадлежи на сетивния свят, докато познанието спада към надсетивния и вечен, божествен. Оттам, по-късно, и християнското на Тома Аквински - „ние знаем и с ума си“, а не че просто вярваме.
***
Сега крещя, с извинение, от името на Платон: МНЕНИЕТО PER SE Е СВЪРЗАНО С ТЕОРИЯТА НА ВИДИМОТО, А ПОЗНАНИЕТО Е КРАСОТАТА НА УМА САМА ПО СЕБЕ СИ, СВЪРЗАНА С ИНТЕЛИГЕНТНАТА ПРЕЦЕНКА НА СЪЩОТО ТОВА ВИДИМО.
***
Уви, на второто са способни малцина. Включително повечето „колеги“-журналисти в момента.
***
Тук да добавя и нещо за едно от най-известните „наблюдения“ на Платон (умишлено ви спестявам онова за пещерата, щот сте го чували, пък и ще ми отнеме цяла вечност, ако трябва да го обяснявам в дълбочина). Той казва приблизително така (мога и в оригинал, но не сте ми направили нищо лошо): според метафоричната част на неговото учение думата „котка“ означава точно определена котка, котката на боговете, единствена по рода си. Отделните други котки споделят природата на тази единствена платонова порода, но това ги прави несъвършени; единствено на това несъвършенство се дължи и тяхната множественост и уличност. Едната платонова „обща“ котка е реална; отделно взетите котки са само привидни. Един вид призраци на изначалната, същностна котка.
***
Обяснявам по-точно: по отношение на Платоновата котка, сътворена от някой бог от пантеона (примерно Хермес, би му отивало), може да съществува „познание“, а относно всички други котки може да съществува единствено мнение. Философът би се интересувал само от първото – дали и как котката не може да бъде котка. Сам Платон сякаш се пита „тва котка ли е, или аз съвсем изтрещях“. И нищо общо с Шрьодингер.
***
Но да се върнем на територията на сериозното. Светът на интелекта (това вече го казвам аз, а не Платон) все повече бива отделен от света на сетивното. Виновен отчасти е смартфонът, попаднал в ръката на плебея.
***
Т.е. светът на интелекта все повече е жертва на виртуалното. Парадоксално, но по моему след 20-ина години дигиталното вече няма да може да замести реалното, ще има обратен културологичен шифт. Запишете си.
***
Т.е. реалността ще се върне в мача срещу привидността. Платон, който, разбира се, отдавна е при Хадес, не би приветствал това – но той пък още в „Евтидем“ ви подсказа, че е необратимо остарял и не знае нищо за смартфоните и соцмрежите.
***
Ха-ха, но битката днес, забележете, не е между западния и източния свят, както нашият планктон си мисли.
***
Не: битката днес е между универсалии и партикуларии.
***
Например: универсалиите на препотвърдената мечта за неоруска империя и пореден Трети Рим, срещу партикулариите на народ, който хем говори руски, хем се сражава за своята независимост от всичко руско.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
