Истинската история на Бургас-Александруполис

Правейки коментари по енергийни теми, българските политици рядко познават проблематиката в детайли и обикновено нямат представа за международните измерения на отделните проекти.

Това важи в пълна сила и за проекта за петролопровод Бургас-Александруполис, който се натъква на силна опозиция в българското общество.

Истината обаче е, че изграждането на този петролопровод е изправено пред много по-сериозни предизвикателства извън пределите на България, които в крайна сметка правят проекта неосъществим. А за последното българската страна няма никаква роля.

За да отговорим на въпроса дали Бургас-Александруполис има някакви шансове, първо трябва да знаем дали за тръбата има суровина, второ - дали въобще има начин тази суровина да бъде транспортирана до Черноморския бряг на Русия и трето - какви геополитически съображения работят против изграждането на петролопровода на българска територия.

Суровината

Един от въпросите, на които следва да отговорим, е дали руската страна разполага с необходимите количества нефт, които евентуално да бъдат насочени към петролопровода Бургас-Александруполис. Отговорът е по-скоро отрицателен.

Голяма част от добивания в Русия петрол (около 1/3) е за вътрешно потребление, а освен това в началото на 2011 г. бе открит нов мащабен нефтопровод до Китай, чийто капацитет през тази година ще достигне 300 хил. барела на ден. Това - в добавка към съществуващия вече петролопровод, транспортиращ суровина до тихоокеанското пристанище Находка.

Една от целите на Руската федерация е насочване на част от експорта на енергийни ресурси към азиатския пазар, с оглед търговска диверсификация. През 2009 г. едва около 12% от руския износ на нефт е за Азия, а над 80% - за Европа, като в топ 3 на най-големите вносители са Германия, Холандия и Полша.

С оглед на черноморските експортни маршрути, известно повишение на руския експорт може да се очаква единствено от все още неразработените находища в Каспийския шелф на страната.

Както е известно, през 1993 г. Москва лансира програма за проучване и усвояване на въглеводородните ресурси на Каспийско море. Според изявления от страна на "Лукойл" (компанията, която има права за проучване и добив на нефт в Северния Каспий) в руския Каспийски шелф има запаси от около 1,2 млрд. тона нефт.

Независими експерти обаче изразяват скептицизъм по отношение на тези данни. Самият факт, че до края на 2009 г. "Лукойл" все още не е започнал нефтодобив от Каспийско море показва, че ръководството на компанията не смята въпросните находища за толкова перспективни.

Освен това трябва да се има предвид, че не всички от тези количества биха поели по Черноморските експортни маршрути, защото "Лукойл" възнамерява да построи в района голям завод за преработка на нефта от северната част на Каспийско море.

Всички тези факти водят до извода, че съществуват твърде ограничени възможности за експорт на наистина големи допълнителни количества руски петрол през Черно море, както и, че подобни начинания ще изискват насочване и на петрол от находища в други държави. За всеки случай, коментираните 35 млн. т. нефт (и то годишно) към момента ги няма.

Трасето

Следващият важен въпрос, на който следва да бъде даден отговор, е дали има тръба с достатъчен капацитет за отвеждане на петрол до Черноморския бряг на Русия (до пристанището Новоросийск). И тук отговорът е по-скоро отрицателен на този етап.

Тръбата, която може да транспортира суровина до Новороссийск, има капацитет от 33-35 млн. тона годишно (между другото - това прави заявките за транспортиране на същото количество суровина през Бургас-Александруполис нереалистично високи).

Въпросният тръбопровод, простиращ се на 1510 км от Западен Казахстан до руския бряг на Черно море, е собственост на т.нар. Каспийски тръбопроводен консорциум (КТК). Собствеността в него е поделена, както следва: Русия притежава 31%, Казахстан - 0,75%, американската компания "Шеврон" - 15%, "Лукойл" (чрез ЛукАрко) - 12,5%, "Мобил" - 7,5%, смесено дружество на Роснефт и "Шел" държи 7,5%, италианската компания "Ени" - 2% и т.н.

Поради твърде малкия капацитет на съоръжението, от няколко години се водят тежки преговори за удвояването му. Въпреки оптимистичните официални изявления обаче, до момента въпросът остава нерешен. Тоест, напълно сигурно е, че в близките години КТК няма да бъде разширен, което означава, че до брега Черно море няма да има достатъчен преносен капацитет поне до към 2014 г.

Геополитиката

Това, което обаче окончателно може да реши съдбата на Бургас-Александруполис, са геополитическите съображения, като ключът тук се държи от развитието на руско-турските отношения.

Защото всички факти водят към извода, че от средата на 2009 г. започна постепенно преориентиране на Русия от тръбопровода Бургас-Александруполис към неговия конкурент - турския петролопровод Самсун-Джейхан.

Особено през последното десетилетие Анкара се наложи като първостепенен партньор на Москва. Турция вече е ключова страна при транзитиране на руски енергоресурси и това определя голямата й важност за Русия.

В тази връзка Анкара се опасява, че част от газа, който сега минава през турска територия, може да бъде отклонен към бъдещия газопровод "Южен поток". За да успокои страховете й и получи разрешение за изграждането на газопровода през турски териториални води, руската страна вече направи някои отстъпки на Анкара.

Така, руският петролопроводен оператор "Транснефт" и петролната компания "Роснефт" се споразумяха да формират консорциум с италианската "Eни" и турската Calik Enеrgy за изграждането на нов петролопровод от турското черноморско пристанище Самсун до петролния терминал Джейхан на Средиземно море.

Това кара анализатори да смятат, че

изграждането на Бургас-Александруполис става безсмислено, тъй като не биха могли да съществуват безброй много трасета, пренасящи ограничено количество суровина.

Твърде възможно в случая е Русия де факто да се отказва от проекта на Балканите и отношенията с България и Гърция за сметка на Самсун-Джейхан и отношенията с Турция.

Има и нещо друго. В крайна сметка засега Бургас-Александруполис може да разчита само на руски нефт, заради споменатия вече дял на Москва в него.

Самсун-Джейхан пък се е подсигурил с казахстанска суровина чрез италианската "Ени". Влизането на руснаците в Самсун-Джейхан дава предимство на този проект, защото така той ще стане интересен и за двата възможни доставчика на нефт в Черноморския регион, а Бургас-Александруполис ще си остане само с един, и то потенциален източник на доставки, заради вече споменатия недостиг на суровина в Русия.

Следващото съображение е, че ключови играчи в Каспийския нефтодобив са "Шеврон" и "Eни". Включването на поне една от тези две компании или на държавната газово-петролна компания на Казахстан като акционер в Бургас-Александруполис би дало по-голям шанс за реализация на тръбопровода, защото те могат да насочат към него собствена суровина.

Това обаче не се е случило до момента и не е известно да е било обсъждано. В този смисъл голямото предимство на Самсун-Джейхан пред българското трасе е, че в този проект "Eни" към момента държи 50%, а с това се гарантира и наличието на суровина.

Интересите на Турция

От геополитическа и стопанска гледна точка проектът "Бургас-Александруполис" в голяма степен би накърнил интересите на турската страна, свързани с транзитирането на енергоресурси.

Както вече споменахме, югоизточната ни съседка се утвърди като основна транзитна страна на природен газ и нефт, при това не само от Русия, но и от Азербайджан (чрез газопровода Баку-Джейхан), както и от Иран (чрез газопровода Тебриз-Анкара).

Известно е, че Турция е и страна по "Набуко", което не й пречи да развива ITGI (интерконектора Турция-Гърция-Италия). Последният на практика транзитира газ, с който може да бъде снабден именно потърпевшия от липса на суровина "Набуко".

Целта на Турция да е регионален нефторазпределителен център се свързва именно с трансанатолийския тръбопровод Самсун-Джейхан, който e конкурентен на Бургас-Александруполис.

Негово предимство е, че пристанище Самсун е географски по-близо (в сравнение с конкурентните проекти) до Новороссийск, както, между другото е по-близо и до петролопровода, свързващ Баку с грузинското пристанище Супса.

Друг аргумент, изтъкван от Турция в полза на Самсун-Джейхан, е преминаването му по вече проектирания газопроводен маршрут "Син поток IІ", т.е. съвместяват се строително-монтажните дейности по двата тръбопроводни проекта.

Наред с това Турция разполага с развита нефтопреносна мрежа. Не на последно място се отчита и съществуващият опит на турските компании при изграждането на добре функциониращия нефтопровод Баку-Тбилиси-Джейхан.

Малко е известен и фактът, че между Турция и Израел вече е подписано споразумение за изграждане по дъното на Средиземно море на подводна нефто- и газопроводна връзка от Джейхан до израелския порт Ашкелон.

Като добавим и съществуващият нефтопровод Киркук (в Ирак) - Джейхан, както и проектираната подводна тръба до Кипър, турското пристанище би могло да се превърне в световен нефтен разпределителен център.

Има и планове за реверсивен пренос на нефт от Джейхан в обратното направление, т.е. нефт от Персийския залив да преминава през турска територия до Самсун, след което да се транспортира с танкери до черноморските пристанища на Украйна, Румъния или България.

Украйна подкрепя подобен вариант, защото той би намалил зависимостта й от доставките на руски нефт и същевременно би я превърнал в транзитираща държава чрез нефтопровода Одеса-Броди (Украйна) - Плоцк (Полша).

В Джейхан се предвижда изграждане и на огромен резервоарен парк и нефтопреработвателен завод с възможности за преработване на 15 млн. тона нефт. Това дава основание на турската страна дори да лансира идеята за създаване на нефтена борса с нефтен индекс на името на пристанище Джейхан.

Подобно мащабно и дългосрочно мислене, уви, не е присъщо на българската политическа класа.

Изводите

Интересно е да се отбележи как темата за Бургас-Александруполис може да се анализира без въобще да се обръща внимание на случващото се в България, а само на база събития и отношения, протичащи в международен план.

Истината е, че гореизложените факти са в огромната си част непознати или слабо познати включително на отговорни фактори, формиращи националната ни енергийна политика. Това е показателно и за относителната липса на адекватност от българска страна.

Изводите са, че Бургас-Александруполис не е имал и към момента все още няма реални перспективи

Причините са комплексни, но може би основната е геополитическа. Проблемни са и самото подсигуряване на петрол за тръбата, както и транспортирането му до Черноморското крайбрежие на Русия, за да бъде насочен с танкери към България.

Възможно е в по-далечно бъдеще да има развитие във всяка от тези три насоки, но е и твърде вероятно именно тогава твърдата опозиция на българското общество окончателно да заличи изгледите за реализиране на този енергиен проект.

Източници:

1. Сайт на Каспийския тръбопроводен консорциум, http://www.cpc.ru/DesktopDefault.aspx?lang=en-US
2. Сайт на U.S. Energy Information Administration (енергийни статистики за Руската Федерация), http://www.eia.doe.gov/cabs/russia/background.html
3. Пл. Димитров, Каспийският нефт в лабиринтите на черноморската тръбопроводна геометрия
4. Пл. Димитров, Черноморските маршрути на каспийския петрол
5. Щ. Майстер, Енергийният триъгълник ЕС-Русия-Турция
6. Б. Медникаров и К. Колев, Петролопроводът "Бургас-Александруполис" и предизвикателствата пред българската национална сигурност