В един ярък спомен от развалянето на къщата на неговия кръстник Иван, започнало със свалянето на каменните плочи от покрива, след това гредите и „пред мен – казва Цветан – като в театър се отваря домът“, с големия креват, на който спят родителите с цялата челяд, с масата, хляба и скорците, които кълват трохите, с шкафа с отворените чекмеджета и вратички, от които надничат образите на живи и мъртви, със стола, на който е пораснало дърво… И всичко това е обхванато от някакъв летеж – вътре и вън от къщата. Отвън плашилата летят над учудените погледи на хората, къщите също имат крила, силни, за да понесат гъсто населените домове.