За феите и дърветата

Малката фея се събуди неочаквано. Една примамлива музика я изпълваше, караше фантазията й да лети, а сърцето й да трепка бързо като сърцето на малко птиче. Тя се отдели от дървото си и погледна надолу, към корените му - млад овчар бе излегнат на мъха и нагласяше кавала си. Малката фея не виждаше човек за първи път.

Тя и сестрите й живееха в тази гора от самото начало, от момента, когато семките на дърветата покълнаха.Всяка фея се ражда на място, много далеч от гората си, точно когато и семката на нейното дърво покълне. А когато феята отрасне й е позволено да намери дървото си- единственото, истинското. Но те се раждат разделени, между тях стои неизвестност и понякога разстоянието е най - малкият им проблем. Понякога феите не могат да намерят дърветата си. Тогава са обречени да се скитат, докато не открият своето дърво, идеалното.

И когато го открият те откриват същността си - това е частта, която те не биха били способни да притежават ако са сами. Феите остават с дървото си до края. Защото те са едно, теса 2те идеални части, които образуват една цялостна душа. Малката фея се огледа - сестрите й също се бяха показали. Песента на овчаря ги мамеше. Нежната мелодия крадеше вниманието им , омагьосваше ги. Хлопките на стадото подчертаваха красивите извивки на песента, правеха я по - плътна и наситена. Звуците започнаха да рисуват картини в съзнанието на феичката. Тя не можа да се сдържи и леко се отдели от дървото си. Усети болката, която му причини, но това сега не я вълнуваше.

Музиката я бе завладяла напълно и тя не можеше да мисли за друго, освен за идеалните звуци, които се изливаха от медния инструмент. Тя седна зад дънера на дървото си, точно зад овчаря и затвори очи, отдаде се на песента. Фантазията й препусна с ветровете из невероятни места, невиждани красоти и тя забрави за дървото си. А после мечтите й се превърнаха в сънища и малката фея заспа ... Когато едни лунен лъч нежно погали рамената й, тя отвори очи. Дървото й бе зад нея, то бе навело клони към телцето й, за да го предпази от нощния хлад. То тихо и шептеше с листата си. Клонките му се протягаха да я прегърнат, да я претеглят към себе си и да се свържат отново, завинаги.

Но малката фея вече не виждаше любовта на дървото си. Тя усещаше, че то иска да открадне щастието й, да я задържи заради себе си, да я остави завинаги сама, ограбена. Песента й липсваше... Тя усещаше една огромна дупка вътре в себе си. Знаеше, че до преди миг там стоеше вълшебната мелодия, но сега нея я нямаше, а феята трябваше да се върне при дървото си ... Или може да потъпче правилата, да се отрече от дървото си и да полети след овчаря ?! Малката фея се поколеба само миг - тя се откъсна от дървото си и полетя напред, където вятърът още носеше спомена за вълшебната песен. Феята летя дълго докато не откри своя овчар. А когато го видя със стадото му тя се сепна - никога до сега фея не се бе показвала на човек !

Тя се изплаши и опита да се скрие зад един лунен лъч, но кучетата я усетиха и лаят им раздра спокойствието на нощта, прекъсна красивата мелодия. - Тук ! - извика с твърд глас овчарят. - Ти, кой е там !? Излез ! И малката фея се подчини - тя плахо се показа и погледна към човека. Но той бе пленен - очите му не можеха да се откъснат от лицето й, очите й, формите й. Погледът му я обхождаше от върховете на крилцата, през оплетените къдри на косата й, които обрамчваха очите на подплашена кошута. Овчарят протегна ръка, но феята се стресна и понечи да побегне. Тогава той вдигна кавала и засвири. Една красива, дълбока, невероятна, магическа, нереална, тъжна песен изпълни пространството. Чувствата се преливаха, преплитаха се, преборваха се и взели надмощие едни над други, отново потъваха в едно цяло.

Малката фея застина на място - тази красива песен не можеше да я изплаши. Та нали заради нея бе дошла до тук ?! Бе изоставила дървото си, идеалното ... Тогава магията я завладя и тя затанцува. Най - красивият танц, който едно материално тяло може да пресъздаде беше изтанцуван за първи път. В него имаше и порива на вятъра, и лъчите на топло слънце, и финеса на див звяр, и хлада и дълбочината на речната вода. Краката, ръцете и крилцата на феята трепереха в постоянно движение. А душата й сияеше, пръскаше светлина около й. Тя за първи път се чувстваше свободна и естествена.

Овчарят не спираше да свири упойващата мелодия. Очите му не се откъсваха от феята, той бе пленен от танца й. За първи път виждаше такава красота заключена в тяло. Той свири така, докато малката фея не падна от изтощение. Тогава се приближи, посегна към нея. Видя ужаса в очите й, но пристъпваше бавно, сякаш мамеше диво животно. Накрая феичката се предаде и позволи ръката му да докосне косите й, раменете й. И го погледна, усмихна се и леко изпърха с крилцата си. Малката фея отпътува с овчаря. Той я показваше на приятелите си, хвалеше се с нея, караше я да танцува до пълно изтощение, а феичката правеше всичко това от любов, защото тя обичаше овчаря и неговата идеална песен, която я изпълваше, правеше я цяла и щастлива.

И точно заради тази любов тя не забеляза как малко по малко овчарят се отдръпваше от нея ... Една сутрин феята се събуди, но когато се огледа, стадата ги нямаше. От тях не бе останала и следа. Никъде не се чуваха хлопките им, нито вълшебната музика. Тя изплашено полетя - напред, само напред . Вслушваше се в шепота на тревата и насоките на вятъра. И накрая го видя ... Ах колко глупав е нейният овчар ! Да я забрави ! Колко разсеяни същества са тези хора ! ... Такива мисли я изпълниха, щом чу вълшебната песен. Тя се засили към него, крилцата й трепкаха по - бързо от тези на малко колибри, но тя застина за миг, защото около нейния овчар танцуваше друга фея ... И тя се бе отдала на песента, а дървото й бавно губеше живота си, листата си ...

Нещо жегна малката фея - нейното дърво ! Нейният идеален, единствен ! Феичката се дръпна и полетя назад към дървото си, защото, ако нейното дърво умре, тя ще се стопи завинаги, както последните слънчеви лъчи зад хоризонта. Тя не спря нито за миг през целия път. Навсякъде, откъдето минеше, усещаше неодобрителните погледи на другите феи. Те я обвиняваха, презираха я заради избора й, защото тя бе предала дървото си, идеалната си половинка, която я правеше цяла и реална. А когато стигна до него, го позна веднага - нейното дърво се отличаваше от всички останали ... Тя плахо се приближи към напуканата кора, от която се ронеха люспи дървесина ... Клоните стърчаха грозни, озъбени към нея, голи, слаби и мъртви ...

Корените му вече не се държаха здраво за дълбоката земя - те бяха почти изровени, а дървото, сякаш останало без сили, бе полегнало ... Феичката бе ужасена ! Тя коленичи до него и допря чело до напуканата кора. Опита се да долови нещо, частица от душата му ... И тъкмо когато щеше да се откаже, нещо улови съзнанието й -- дървото се радваше ! С последни сили то насочи цялата си любов към нея, обгърна нейното съзнание със своето, започна да я милва, да й говори ... А феята не можеше да отлепи чело от дънера, защото знаеше, че дървото й умира ... И за всичко бе виновна тя !

Тя го предаде, изостави го ! Само, незащитено ... Затова сега то умира ! А дървото й каза колко я обича ... Целуна я с нежното си съзнание и й прости ... Прости й и се строполи с трясък ... Корените му останаха да стърчат сухи и слаби ... Трупът му лежеше сам в гората, чужд на всички, а само феята скърбеше за него. И тя заплака ... Плака цял ден и цялата нощ ... Сълзите й не пресъхнаха през това време, а болката й я гореше все по -- силно. Усещаше как животът я напуска, как тялото й бавно се топи във вятъра ... Останала без сили, малката фея легна до падналия труп.

Желаеше да сподели поне смъртта си със своя идеален, защото тя не бе идеална за него приживе ... А когато тялото й опря олющената кора, тя забеляза една нежна издънка, която подаваше до корените, там, където беше плакала цяла нощ ... С последни сили феята се усмихна на младото дърво ... Дано неговата фея бъде по - разумна, дано не направи същата грешка ... Дано феите се научат да не изоставят дърветата си. Всяка има по едно, а то е идеалното, единственото, което може да я направи цяла ...