К акво ни кара да бъдем агресивни, да искаме да причиним вреда на друг? Често е несъзнателно (понякога осъзнаването идва после), но не толкова рядко е и преднамерено, планирано, с ясното съзнание, че имаме право, че другият е лош, че се защитаваме, че си отмъщаваме, че той е започнал пръв...
Виждам това приписване на причината у другия при първокласниците, при десетокласниците, в обсъжданията с колеги. Виждам го в новините, в политическите обосновавания, в циничните – спрямо загиналите, разрушените домове и нанесени за поколения психични травми, - геополитически, исторически и други логики на събитията.
„Адът – това са другите“
Думите на Сартр „Адът – това са другите“ в юношеските години ми звучаха малко претенциозно, прекалено интелектуално, отвлечено. Сега през опита (само)наблюдението и многото контакти с деца и възрастни се убеждавам, че „другите“, другият, този в главата ни, мисленият диалог с него е нещо, което направлява голяма част от намеренията и постъпките ни. Носим го, пречупен през начините да възприемаме и описваме света.
Диалогът върви, независимо дали сме на пуст остров или в конгломерат, „прекалено шумна самота“, както казва Храбъл, т.е. няма самота. Другият е вътре и ни говори, или поне ние му говорим. Думи, които наяве може и да не излязат от устата ни, но в главата ни създават „психична реалност“, чрез която се обособяваме като личност, едновременно се отделяме и свързваме, и изграждаме представи, включително за другия.
И ако не намерим мост през тези две реалности – нашата психична и външната, обективната, оставаме в застрашената област на изолация, неадекватност, в крайна сметка – лудост. А мостът е чрез думите наяве, чрез истинския диалог: чуваш и преработваш, връщаш към другия, и пак, и пак.
„Пу, да не е в мойта къща!“
Страшно е, когато от съчетанието на изолираната вътрешна позиция без връзка с реалността и властта се роди насилие. У дома, или между държави, на микро или макро ниво, все е страшно и разрушително – за един, двама, или за стотици и хиляди.
Повярвали сме на изолираните си представи, че другият е лош и застрашителен, че ще ни навреди. Като не носи маска, или като не се ваксинира, или като се ваксинира, или като се обявява за еди-какъв-си. Другите могат да са от друга раса, друга класа, друга вяра, друга планета. Приписваме им лошите и страшни неща, които не искаме да носим, не искаме да признаем, че ги има у нас самите.
Другият може да е ревнив, агресивен, нараняващ, извратен, лош; аз съм добър. Другият ме застрашава, защото съм го окичил с всичко, с което не искам или не мога да се справя у себе си; както казвахме като деца: „Пу, да не е в мойта къща!“ - нещо като заклинание за очистване, когато попаднехме на мъртво птиче или някаква друга ужасия. Не искаме ужасното, грозното, разваленото да е „в нашата къща“. Нека да остане при някой друг, при мен да има само красиви, добри и правилни неща.
Механизмът на проекцията е естествен, примитивен (характерен за ранните стадии на развитие на детето) и носи мигновено облекчение. Той започна пръв, от него тръгна злото, още някъде в първото междучасие, или даже още от детската градина, или от Стария завет, или заради Хунските войни... Ние се въоръжаваме, защото те се въоръжават. В този щат е разрешено да притежаваш оръжие, всички съседи имат – значи и аз ще притежавам. Тези са фенове на другия отбор, ще ги смачкаме! Аз трябва да имам родителските права - тя/той не е добра майка/добър баща; ще водим война в съда.
Ще водим война, защото мирът е непостижим. Мирът изисква толкова много!
Бягство от отговорност
За да няма война, за да не искам да унищожа другия, трябва да мога да приема, че той е различен, и че това различие не ме застрашава. Той има право да е такъв, какъвто е; аз също имам право да съм – какъв? Познавам ли се, приемам ли лошите и страшни неща у себе си, знам ли какво да правя с тях, как да се справям с поривите и поведенията, които биха ме засрамили, или от които се чувствам уязвим, или недостатъчно съвършен?
Мога ли да призная, че и у мен могат да бушуват гняв и ревност, че мога да имам лоши мисли, да желая зло, да имам порив да унищожавам? Да съм мързелив, глупав, завистлив? Да искам да отнема чуждото, да злоупотребя, да открадна... Аз?! - а не той, другият, не само той.
Много е трудно. Да познаваш себе си. Да си наясно с бедността, корупцията, кризата в собствената си държава, или с отчаянието и безпомощността да се отстояваш пред началника, или с провала си да бъдеш партньор. Вместо това, колко по-лесно и облекчаващо е другият да е виновен, от него да идва първопричината; от мен е снета отговорността.
Ние само се пазим, защитаваме се, врагът е отвън. Извън мен е – може да е в леглото до мен или в съседния апартамент, в друга държава, но не е в мен, в моята глава - аз съм добър! Но затова пък трябва да има кого да мразя и обвинявам, с кого да воювам. Имам план, имам смисъл в живота – защото го има другият, с когото ще воювам.
Има ли изход, има ли поносим вариант на другостта, оптимистична теория на справяне с агресията и поривът за унищожение? От Евангелията и Кришна съзнанието, през психоанализата, хипи движението, теориите и експериментите на социалната психология – има ли надежда, че когато съученикът ми ми издърпа без позволение гумата, а аз го блъсна в яда си - той няма да ми отвърне?
Няма да се присмея на новото момиче в гимназията за старомодното ѝ яке. Ще разговарям с бившия си партньор спокойно и ще търсим вариант, в който разводът ще нарани минимално децата ни. Ще санираме блока, вместо да се съдим за течащи тавани и наводнени мазета. Ще се обединим да търсим решения за бедността, болестите, глада и климатичните промени, а не да влагаме милиарди във въоръжаване и войни.
Възможно ли е да сме съзидателни и отговорни – вместо агресивни и отричащи?
