Нашата култура развива все по-проблемно отношение към насладите. Уж се стремим към щастие, но щом видим как другите се наслаждават - на тютюн, секс, пържоли или изкуство, искаме забрани и полиция.
Така поне смята Роберт Пфалер, професор по философия във Виена, в свое есе, публикувано в германския "Ди Цайт" (Die Zeit).
Идеята, че тъкмо чрез собственото си щастие другият се опитва да се сближи с нас, ни е станала междувременно чужда. Нетърпимостта ни към насладите расте. Явно сме станали толкова разумни, че предпочитаме да бъдем здрави, отколкото щастливи, да консумираме по-малко вместо да се оливаме, да живеем сигурно вместо да черпим с пълни шепи от живота. Ние сме обкръжени от идеолозите на въздържанието!
Една сбъркана политика
Но онези, които проповядват отказ от потреблението, са фалшиви пророци. Те прикриват всъщност нелицеприятния факт, че повечето хора на нашата планета са твърде бедни, за да потребяват така, както искат.
Епикур казва, че не е зле да умреш; зле би било, само ако преди това не си живял. Ние трябва постоянно да се питаме за какво си струва да се живее. Само така може да се преодолее неприязънта към щастието.
Впрочем желанието ни да живеем щастливо означава да се политизираме. Защото тогава вече няма да търпим масираното преразпределение на богатството да застрашава все повече условията за добър живот.
Мнозина от онези пророци, които твърдят, че отдавна вече сме имали прекалено много, от което само въздържанието можело да ни "освободи", се опитват да прикрият нещо друго: факта, че много хора не могат да си позволят нищо или само много малко; че са твърде бедни, за да се наслаждават на живота.
Благото, наречено "консумация"
Ако проумеем това, тогава няма да търпим онези политици, които вместо да вземат енергични мерки против това социално разрушение, проповядват въздържание и облепят цигарените кутии със смехотворни некролози.
Нека им заявим ясно, че не желаем да живеем в една асептична, теократична държавица, налагаща ни своята репресивна, потискаща насладата здравна и екологична политика.
