За нещата, които губим

Почвам така: цял живот се събуждам с желанието да направя нещо значимо за този свят, но никога не мога да постигна нещо повече от монотонно борене с ежедневието. Може би днес стигнах до отговора, който вярвах, че търся. Разбрах, че каквото и да правя едва ли ще постигна нещо гениално или ще открия нещо ново, така че мозъкът ми може да прекрати функцията "Search", защото е безмислена. Осъзнах, че има по-важни неща, за които да се притеснявам. Всъщност, това го знаех отдавна, но просто бях убедена, че нищо не може да се постигне по въпроса, тъй като няма кой да го подкрепи. Днес разбрах, че ако хората, дори и двама, обединят сили може би нещо ще се промени към по-добро.

Става въпрос за света. Но не за света, като за едица, тоест само света на хората или само света на животните и т.н. Става въпрос за света като цяло -- като една система формираща живота. Защото всичко на този свят е част от тази система и дори без една малка съставна част може би тя няма да е същата или изобщо няма да съществува. Светът е организъм, който съзнава какво става и знае какво ще се случи, ако нещо не се промени. От броени дни европейските нации бяха „шокирани" от един „икономически" катаклизъм. В Исландия изригна вулканът Ейяфятлайокутл и това доведе до затваряне на въздушното пространство над цяла Европа за неопределено време. Веднага тръгнаха анонси за парични загуби и човечеството в тази част на света започна да протестира срещу природните „катаклизми". Защо? Защото бяха засегнати нечии интереси -- интересите на хората. Нещо нормално за нашата планета причини огромни главоболия на цял континент. Но не е ли това нещо, което трябва да очакваме в ПОВЕЧЕ за в бъдеще. Според мен това ще е точно така, защото ни очакват много по-страшни неща, тъй като хората обърнаха гръб на единственото реално нещо -- природата. До преди век те все още бяха част от нея, но днес не е така. Малцина са тези, които разбират какво става в действителност. Иначе повечето хора знаят, че светът се разпада и че причината за това сме ние, но на тях им стига само да го знаят. Ако се направи подписка -- те подписват. Ако ги питат -- отговарят, защото това са лесни неща, но никой не предприема нужното. Преди време споделих с един познат, че от две години насам ми става лошо от слънчевите лъчи, а той отвърна: „Еми нормално, нали озоновият слой е почти разрушен." Факт и всеки го знае, но никой не го интересува.

От телевизорите долитат реклами, новини и разни умотворения под формата на „новия филм", които всеки гледа за удоволствие или от желание да бъде информиран. Всичко се казва, но нищо не се знае, защото така е по-лесно. Нашето ежедневие е достатъчно усложнено и без друго, за какво ни е да се нервираме, че горите в България изчезват, колите замърсяват въздуха, а децата играят сред мръсотията, за която сме виновни ние. Как може това да се промени? Правителството призовава народа да гласува за мир и спокойствие, но за какво гласува народът -- нима получава всичко това?! Кой усеща разлика? В моята страна няма такава. Всеки ден -- едно и също. Не, различно е, защото сечта из горите продължава, а просяците по улиците се множат. По друг начин стоят нещата при онези, които обещават -- те имат нови коли, нови вили, построени на мястото на онази красива гора, която се простираше преди години, около още малкия град. Докъде ще се стигне, след като не знаем как да спрем? Винаги искаме още и още, но никога не даваме. Не даваме нищо на природата, въпреки че я ограбваме всеки ден. Не даваме нищо и на хората, въпреки че много от нас живеят на техния гръб. Не даваме нищо на света, въпреки че той ни е дал подслон. Какво очакваме?

Искам нещата да са различни. Мечтая да съзирам гората през прозореца си, но за съжаление благодарение на кметството тя все повече и повече отстъпва на града, а онези умъртвени клони се продават като гориво. Мечтая да дишам чист въздух, но пак парите са причина много хора всяка сутрин да се тровят от изпаренията, които излизат от фабричните комини. Преди мечтаех да видя диви животни из горите, но сега знам, че това е невъзможно, тъй като животни вече няма .... Много скоро ще мечтая и за зима, а на прелетните птици няма да им се налага да изминават пътя до Египет .... просто няма да е нужно.

Дали мога да променя нещо? Вярвам, че ще мога .... Вярвам, че ЩЕ МОЖЕМ, ако обединим усилия. Но за съжаление, както вече написах -- малцина са хората, които наистина правят нещо по въпроса за нашето бъдеще. Мнозинството се бори за оцеляване, а една част -- за власт. Колко просто, нали?! Толкова лесно може да се раздели човечеството в две-три обикновени категории .... Не искам обещания, не искам да ме управляват, защото знам, че човек не може да управлява този свят и светът го доказва. Щом един вулкан може да притесни цял континент, то сигурна съм, че много скоро природата ще притесни цялото човечество. Защо трябва да чакаме неизбежното, за да отворим очите си за един по-добър свят -- свят, в който хората няма да гладуват, животните няма да изчезват, а въздухът ще е чист ....