О т два дни се опитвам да си спомня къде се пресичам в безкрайността с Джон Фаулз (Фаулз в качеството му на философ, разбира се, а не Фаулз гигантският белетрист, come on). Отговорът, приблизително, е „в поддържането на противното“. Това има своите основания и дълбоко в класическата античност, когато киниците и скептиците, в далеч по-сурови условия, са нещо като първите опозиционери (изключвам омировия Терсит, за когото стана дума миналия път – той принадлежи на литературата, а не на историята на идеите и мисловността). Ето и вникването в детайла: ако се почувствам силно привлечен от даден морален, естетически или политико-социален полюс, ще намразя вероятно и неговия контраполюс. Но също така ще си давам сметка (както твърди самият Фаулз, цитирам по памет), че полюсът, под чието влияние се намирам, до голяма степен е плод на своята incongruity, т.е. това, което приемаме за негова противоположност.
***
Фаулз припомня също, че нашето противопоставяне на контраполюса ни доставя удоволствието на древния скептик – че тъкмо той винаги е привлечен от самото противопоставяне, т.е. от поддържането на противното. Оттам и моят порив към опозиция на конвенционалното, каквото и да е то. Метасмисълът тук е, че съпротивата срещу установеното (най-вече в социокултурен смисъл) съдържа в себе си еротичен момент. В по-екстремните мои случаи – и автоеротичен, с елемент на нагон за насилие срещу конвенционалното.
***
Но психологическото насилие също поражда ответно насилие, така че последното е хубаво да го схващаме с „щипка сол“.
***
Размишлявам върху това заради особената ситуация, която обитаваме тия дни – и в която протестът (доколкото е бил искрен на политическо ниво) поражда противното на себе си – вид ново статукво.
***
Тук не съм откривател, защото страстното противопоставяне на нещо неминуемо го зарежда същевременно със съпротивителни сили. Плюс, че истинското познание за света предполага способността за съпоставяне, а не сляпото заемане на една от двете страни. Да не говорим, че заемането на една от двете страни предполага нещо детинско.
***
Още нещо: ние, по ред исторически и антропологични причини, не познаваме онова, което Фаулз нарича „англосаксонската етика на спортсменството и fair play“, произлезли от привнесената норманско-френска идея за amour courtois (и залегнала в неписания рицарски кодекс през Средновековието). Но по някакъв наш си, инстинктивен начин – и вие буквално го наблюдавате в политическата ни ситуация в момента – всичко сякаш е насочено към запазване на принципа на взаимоподдържащото се противопоставяне.
***
С други думи, губи ни се етическият момент в играта на политика. Ако през цялото време говориш за „Суверена“, би трябвало да схващаш несложната концепция, че ти не го управляваш, а му служиш: т.е. ти управляваш процеси и практики в служба на „Суверена“, който е твой шеф, макар да е нехомогенно entity.
***
Чудя се - в тази някак отвъдсъзнателна и „хьойзинхова“ игра на политика - кой е Суверенът?
***
Като казах „игра“: напоследък Зукърбърг заговори за „метавселена“ – или парареалност, или пък някаква комбинация от augmented reality и неоплатонистка „държава“, за каквато знаехме още от Уилиъм Гибсън, бащата на киберпънк-романите, или пък от Кацухиро Отомо. И ми хрумна, че в момента ние сякаш вече пребиваваме в нея. Политическата комуникация у нас в момента прилича на „трансцедентна“, благодарение на трижди проклетата дигитална революция. Което води до неетичен политически комфорт, особено от началото на пандемията.
***
Комфорт, в който е прескочена посредническата роля на медиите (и която се съдържа в самото им наименование). Този наш дигитален сън, обзалагам се, вече ражда и ще ражда чудовища.
***
„Български политически трансцедентализъм“? Ще допринесем в политологията.
***
Някои американски колеги – по повод Туитър-„политиката“ на Тръмп – отдавна му съчиниха и термин на това: „технопопулизъм“. Той, струва ми се, некротира самата тъкан на политическото, в което някак се съдържа и смисълът, че то, политическото (по Аристотел или не), означава и комуникация/проясняване на властовите действия в името на общественото. И не, не съм наивен, точно аз не: само припомням онова за checks and balances, свързано с гражданския контрол върху властта, който основно се упражнява чрез медиите. Чудесна просвещенска идея (почти мога да я проследя до Русо и неговия „Емил“, или пък до Лок), напълно непонятна за нашия „елит“ в най-новата ни история.
***
Но засега възнамерявам да спазвам своя версия на прословутия “principle of charity”, по цялото му херменевтично развитие от Раби Меир до Нийл Уилсън: т.е. да дадем шанс на настоящите полит-херои, докато те - тези homines ludentes - не се саморазвенчаят. Или пък не успеят да убедят, че само са ковачи на собствената си съдба.
***
Всъщност нещата в нашата политическа ситуация към момента много ми напомнят една гениална сцена на Астрид Линдгрен от „Карлсон“, заради моята неизлечима апофения (психологическо извращение, при което, най-общо, правиш връзки между случайни неща). Сега ще я цитирам, с ваше позволение, а вие сами преценете дали метафората работи за всичко, което гледате като дребни сметчици и аматьорски подход в политиката. Може също да помислите и кои са „карлсоните“ (прилично дебели и в разцвета на силите си) и кои – дребосъчетата.
***
„Тъй като аз съм много мил и крайно скромен, разрешавам ти да вземеш първи. Но помни: който избира първи, всякога трябва да вземе по-малкото — завърши Карлсон и погледна строго Дребосъчето.
Дребосъчето се замисли за миг, но веднага съобрази:
— Аз искам да вземеш първо ти.
— Добре, щом си такъв твърдоглавец! — извика Карлсон, грабна по-голямото лешниче и начаса го пъхна в устата си.
Дребосъчето погледна малкото лешниче, което лежеше сам-самичко в шепата му.
— Послушай! — каза той. — Нали ти сам казваше, че тоя, който избира първи, трябва да вземе по-малкото.
— Ех, ти, малък лакомнико, ако ти избираше първи, кое лешниче щеше да вземеш?
— Може да не се съмняваш, че щях да взема по-малкото — отговори уверено Дребосъчето.
— Тогава защо се вълнуваш? Нали то остава за тебе?“
***
So it goes.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
