Разбира се, че има такова нещо – въпросът е дали в нашата „редуктивна“ БГ реалност то се превръща в доминанта
„Екстелигентност“, макар и да звучи „секси“ (сякаш обратното на „интелигентност“), не е мое откритие – Иън Стюърт и Джак Коен отдавна го подметнаха (както всеки културолог знае прекрасно). Те написаха още през 90-те едно относително объркано нещо, наречено “Figments Of Reality”, според което, най-общо, екстелигентност е нашият „културен капитал“ под формата на легенди, фолклор, това, което сме ПРИДОБИЛИ като (племенно) културно наследство.
***
Например, съвсем напосоки: „Педя човек, лакът брада“ е екстелигентно, защото – и тук вече обяснявам аз, не Стюърт и Коен – е част от родовата ни попкултурна памет. Същото, абсолютно валидно, може да се каже и за Бай Ганьо, Андрешко, карикатурите на Бешков, „Тракийски танци“ на Петко Стайнов или пък текста на „Колега“ на Хазарта.
***
Въпросът обаче е кое е „интелигентност“. Колегите Стюърт и Коен съвсем справедливо казват, че това са (извън родната културологична ситуация, която при нас е висококонтекстуална и колективистична, но за Хофстеде друг път) самите когнитивни процеси у всеки от нас. Преди груповата ни идентичност, добавям хитро аз.
***
И по-специално взаимовръзката между възможността да мислим независимо от културните ни натрупвания до момента, пряко свързани с постъпилата информация, плюс формираният (донякъде и на нейна база) добър или лош вкус.
***
Аз още от 90-те „тръбя“, че едно от нещата, което ни прави „лузъри“ в националните задачи, е базовият лош вкус. Поради липсата на добра културна памет, той ни прави „екстелЕгентни“, ако разбираме шегата.
***
Лошият вкус, разбира се, не е „изобретен“ от нас – напротив, понеже владея езиците на не една и две чужди култури, мога да говоря до безкрай какво се е случвало било в Англия, било в Русия, било в Италия или Франция. Проблемът тук, по моему, е че лошият вкус у нас е и вид държавна „политика на неглижирането“ (по Ясперс), от – да речем – 40-те години на XX в. насам. И, без да политизирам излишно, се превърна някак в официална държавна политика през и от комунизма насам. И не говоря само за „чалгаризацията“, а за сбъркани културни кодове.
***
Да перифразираме пак любимия Чоран: българската цивилизация не може да живее с априорното поставяне под въпрос на ценности, които още не е създала или придобила.
***
И пак да добавя: нашата малка БГ цивилизация – и това си личи смазващо по начина, по който гласуваме от 20-ина години – е система от колебания/флуктуации на избора, която, без да ще, самоорганизира своето метафизическо крушение и някак вечното изоставане от модерността.
***
В този вечно изгубен мач, бързам да кажа, няма конкретни виновни. Всички са виновни, повече или по-малко (in their infinite простотия, не намирам достатъчно добър превод на никакъв език на нашата специфична „простотия“).
***
Още от Вазовия „Кандидат за хамама“ и Алековите фейлетони си го знаем - и ако не ви се стори нахално, аз, без литературния гений на споменатите, говоря за същото от близо 25 години. Тук дори самоиронията не помага.
***
Добре, ще кажете, гласовете ви чувам: ма как така, този и този е супер прост и крадлив, ние не сме. Разбира се, че не сте. Но проблемът, че простите самоизбират простите, съществува включително и защото вие, не-простите, не направихте нищо. Пардоне моа, ние не направихме (макар че аз се борих години наред и, разбира се, загубих този мач с 0:6, въпреки поне трите ми отменени гола от масовия VAR).
***
Един древен пример с моя задочен приятел Секст Емпирик, ако позволите: към края на Античността, каквато я познаваме, т.е. в добавеното време на II в. сл. Хр., когато последните „добри“ императори са чао (след Марк Аврелий), тъкмо той е почти единственият глас в полуразпада на Империята, който казва, че скептицизмът трябва да запази известно достойнство (което впрочем няма да се върне дори и при Монтен и Хюм). Но в края на живота си дори той задава въпрос, който и аз бих задал сега: имаме ли смелостта на мисленето и вярата, че точно скептицизмът, въздържаността, „умността“ ще ни измъкне?
***
Откъде да ни измъкне ли? Много просто и инструментално – от предишната група, в която бяхме с Румъния, които поеха нечовешки държавен курс, основно с разумни „десни“ и „културни“ мерки за излизане от тази група. Успехите им във ваксинацията, за разлика от нашата вечна дезорганизация, сякаш го препотвърждават.
***
Какво ми разбива сърцето ли? Да кажем, разходка из Братислава. Ние сме на светлинни години дори от Словакия, и не виждам как „ще ги стигнем“. Което ни връща към простия архивъпрос за добрия вкус, освен за разумните икономически мерки, които „галят“ малкия и среден бизнес, плюс етичното управление на публичните разходи.
***
Честно, на мен ми е обидно Братислава да прилича в ред отношения на великолепен и красив средноевропейски град (отърсил се от соца), а нашата родна София да е жертва на лошия вкус в почти всеки смисъл на думата. И шеговитите подмятания, че ах, защо не бяхме „поробени“ от Австроунгарската империя, вече не важат.
***
Чакайте, че се сетих и за Любляна, и пак ми стана лошо.
***
Имаме спешна нужда от държавници, а не случайници (по сполучливия „термин“ на Кеворк), които – и в централната, и особено в местната власт – да запретнат ръкави и да предефинират себе си като хора на властта. Не поставени там насред нищото като конвулсивни партийни фанатици, не по нечия прищявка, а по необходимост.
***
И не завладени от треската на видимото.
***
„Аферим бе, бай Величков! Виж, тъй те харесвам. Защо да мамим младото поколение, нека си открием картите. Идеали? Бошлаф! Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме… И заслужава ли този подъл народ да се трепем за него?” Това е написано в края на 1894 от, по моему, най-великия ни прозаик (ако не броим Йовков). То ни припомня, че и нашата най-нова България страда от тежка, клинична, трудно преодолима депресия, която ни смазва повече и от раково заболяване - подобно на случая „Уилям Стайрън” - но и е нещо като колективен когнитивен дисонанс плюс особен вид отказ от душевност. Уви, за разлика от Стайрън, ние не осъзнаваме, че това е истинска болест, напротив. Смятаме, че заболяванията на душата – колективната ни душа – са просто немъжки, небалкански лигавщини. Затова и днес живеем в полумрака на онази неистовост и незрялост на малката нация. Тъжната ни съдба на малък народ: нито обществен взрив, нито внезапна смърт – просто полууютно усещане за бавнодействащ провал, и живот, в който всичко е „полу”, но „се ядва“. С квазифилософското примирение, че нито сме провал, нито успех - разпънати между Небето и Земята като Хера, наказани от обстоятелствата заради нашата собствена глупост.
***
Относно „изчегъртването“: бутането на „идолите“ е all too well, но като философ да припомня вездесъщия Хюм. Разрушаването на предишното е преди всичко разрушаване на предразсъдъците, които са довели до това предишно. В противен случай, казвам аз, сме обречени на една и съща органична фикция, която в крайна сметка ще препотвърди същия евтин конформизъм.
***
Тук, с извинение, трябва да завърша с нещо умно (най-сетне): иконоборството вече далеч не е онова, което беше, въпреки Фейсбук. Аз, като вече отчасти сразен иконоборец, да напомня: релативизмът не е и никога не е бил иконокластия. Не бъдете субпродукт на собственото си аз, не пълзете пред новите олтари, противете се на „комодификацията“ („обикновеняването“? Усмихнато човече).
***
Не бъдете хора, чиято гордост се е свела до „Разпни го“.
***
Защото „европейщината“, преди всичко, е остротата на критичния дух на Рим, съчетана със съзерцателния вид скептицизъм на Елада. Както биха се съгласили „моите съученици“ Руфин Аквилейски и Секст Емпирик.
***
А сега да видим дали „интелигентните“ ще управляват с мандата на „екстелигентните“. И дали ще излезем от стайръновата депресия като нация. Да не кажа колективната ни „дистимия“, която трови и торпилира онова необяснимо нещо, наречено „национална душа“.
***
Аз лично, като философско франкенщайново изчадие на Пирон, Аркезилай и Платон, съм, така, леко скептик. Ма както е казал националният културологичен идол – „страшни диванета са туй учените“, така че не ме слушайте.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
криза, която тихо расте" />
