Важното е да обичаме Елвис
Първо контекстът, контекстът: Остин Бътлър взе „Златен глобус“ и ще бъде номиниран за „Оскар“. А пък Лиса-Мари Пресли сякаш се отърва от огромната тежест да бъде единственото дете на Краля, и никога да не го достигне дори ей толкова. Само можем да предполагаме какъв е бил нейният личен ад през годините, за да се стигне до момента, в който на „Глобусите“ хората да се чудят за Присила и Лиса коя е майката и коя – дъщерята. Извинявам се за моментната безчувственост, но когато говорим за най-големия в историята на попмузиката, не бива са се лъжем.
***
Гледахте ли впрочем филма за Елвис? За мнозина постмодернисти предизвикателството идва от самия опит, публично и съзнателно, да преоткрият себе си като фенове не от нищото, както биха искали, а от съществуващите културни свидетелства. Следователно, основното начинание на постмодерния артист или музикант не е създаването или изобретяването, а присвояването и подреждането. Предизвикателството пред него е да подреди тези събрани материали в последователен разказ или поне да сподели с публиката си богатата ирония на неговия провал. Което впрочем направи Баз Лърман с Краля.
***
Мнозина са го правили. Спомням си примерно прекрасния Крис Айзък, който някак потиснато се опитваше да ни сподели, че и той иска да е Елвис, поне малко.
***
Именно този "трик" на непрекъснатото самоизобретяване може да ми помогне да обясня по-адекватно внезапността и силата на появата на Елвис Пресли през 1954-1958 г. Както е добре документирано, културният черен блус-колаж, който Елвис сглобява в своите първи изпълнения, плюс „сексуални маймунски танци“ (и спагети-колене, бих добавил, изумително е), произхожда от много разнообразни материали и традиции: сред тях са наистина ритъм енд блусът в оригиналния си, не-рап вариант, и белият госпъл, кънтри и уестърн и фолк, дори салонното пеене на Дийн Мартин и Франки Лайн. Успехът на Елвис обаче не е прост резултат от безпроблемното съчетаване на тези различни традиции. Напротив, изглежда ясно, че голяма част от силата на изпълненията му би трябвало да се дължи на драматизирането на несъответствието, нестабилността на съставките, които е събрал заедно. На рокендрол-концертите, в които участват, да речем, Литъл Ричард, Чък Бери или състав от дуу-уоп групи, публиката знае кой ще се появи и какво да очаква: музикалните селекции, гладката хореография и хармониите са предвидими. При Елвис обаче въпросите "кой" и "какво" оставаха загадка, докато светлините не светнат. Т.е. Елвис е абсолютно уникален и „свой“.
***
Дали щеше да бъде некъв прост рокабили от радиопредаването "Луизиана Хейрайд", обикновен изпълнител на ритъм енд блус, кънтри певец на госпъл, градски рокер, лаундж-стилист, белият наследник на Робърт Джонсън или някаква комбинация от изброените?
***
Никой не знае. Вие смятате, че Елвис е просто първопроходец, а пък и фенките му – вашите баби по целия свят – отчасти измряха. Само че аз твърдя, че за великите като него трябва да се говори, и то с необходимия поклон.
***
Някои от споменатите разнообразни сценични образи със сигурност се дължат на мениджмънта на полковник Паркър и на диктата на телевизионните продуценти и водещите на предавания: най-известният пример за последното е скандалното участие на Елвис в "Шоуто на Стийв Алън" (1 юли 1956), където го карат да се облече във фрак и да изпее "Hound Dog" с цилиндър и папийонка ("най-нелепото изпълнение в кариерата ми", казва той след това). И все пак също толкова сигурно е, че в тези изяви виждаме първите доказателства за една уникална плуралистична чувствителност, която със своето игриво рециклиране и преработване на съществуващите изпълнителски стилове оспорва месианската вяра на модернистичното движение в новото „тук“, по телевизията на 50-те години в Америка.
***
Елвис е нещо повече от "универсален артист", тук сексуализираният максимално певец е постмодерен хамелеон: изпълнителската му същност се променяше, импровизирана на моменти, и беше игрива. Не е чудно, че критиката около 1956 се е борила за етикет, който да го опише адекватно; той е бил, както се осмеляват да твърдят, "Хилбилският котарак", "Певецът с атомна енергия", "Пеещата Джейн Мансфийлд", "Кралят на западния боп".
***
Преведох ги, а може би не трябваше, щот в американския поп-контекст имат истински смисъл.
***
Кинескопите разкриват и втора, любопитна характеристика на ранните изпълнения на Елвис: странна шега, почти перверзна неспособност - или нежелание - да поддържа сценичната илюзия, която създава. Именно за този игрив инстинкт за отказ от творческа отговорност намеква бъдещият велик продуцент Джон Ландау, когато отбелязва, че архетипният пърформънс на Елвис включва "непреодолим изблик на истинска емоция и сила, съчетани с фин отказ да се вземе на сериозно".
***
Иронията, иронията. И най-вече самоиронията. Допреди онзи велик концерт с кожения костюм, нашият идол още не развива „Свръх-аз“, по-скоро е в селенията на id-а. Но тогава Присила изведнъж казва, „трябва да се върнеш, виж кво правят Бийтълс и Стоунс, тази британска вълна“.
***
Тук ще кажа като музикален критик, че има по-късен Елвис: в "68 Comeback Special". „Кралят“ се ебава с публиката през цялото време. В "Алоха от Хаваите" (1973) се случва същото. И, разбира се, онези по-късни години в Лас Вегас, когато шегите на сцената излизат извън контрол, когато онова, което е било игриво самочувствие, се превръща в тежко самовнушение, когато Кралят започва да имитира самия себе си.
***
Колкото и да обичаме “Suspicious Minds”, на която – ако не се насълзяваш – значи нещо в теб попкултурно не е наред.
***
Тук да вметна само: ако от този текст не ви се дослушва Елвис, значи съм се провалил. В смисъл, както от Казандзакис ни се дояждат маслини.
***
Докато цари този наркотичен рефлекс на самопародия, тази шегаджийска нужда да се самонулира в разгара на собствения си номер, късният Елвис става още по-централен в попкултурната история. Но в ласвегаския си период той ни завещава и нещо супер важно - дестабилизирана същност, съчетана с уморена, безсъзнателна деконструкция на собствения образ. В този смисъл той, без да иска и да знае, е първият агент на американския постмодернизъм. И в този смисъл е поне еднакво важен заедно с Уорхол. Дори и с Баскиа, макар че той е де факто след Елвис.
***
Само с едно изречение да обясня пост-модернизма – ако не го схващате чрез Елвис, късните „Бийтълс“ и въобще „Стоунс“, значи не знаете нищо за попкултурата. Мога и чрез други арт-персони като Мондриан или мислители като Камю или Дерида, но няма нужда.
***
Защо всичко това, ще попитате вие. Много просто: инстинктът за самоирония. Той, този инстинкт, също така тематизира постмодерния въпрос за преднамереността в изкуството. Защото остава и въпросът за личните намерения на Елвис: съзнавал ли е той, че чрез музиката си и семиотиката на изпълнението си пряко оспорва господстващите културни нрави и естетически конвенции? Или е бил просто онзи наивен и спонтанен продукт на американската квази-фолк култура, за какъвто са се опитвали да го представят неговите манипулатори и първи издатели от RCA? Защото Елвис, отвъд сексуализацията, неизменно игра в началото и невинния кънтри-секси идол.
***
Но – и това със сто емоджи-сърца - и звезда, която съвсем не е жертва на своя полковник-продуцент. Напротив, ето пример: Елвис сам написа, взе решение и изпя най-хубавата любовна песен на света – “Can’t Help Falling In Love”, за Присила (както официално се твърди).
***
Обаче, ето ви друга гледна точна: той я написа и изпя за самия себе си, ако ще го разбираме в неговия бавен залез. Т.е. тази велика песен е обяснение в любов към собствения „Свръх-аз“. Take my hand, take my life too – той всъщност моли за помощ, защото се влюбва в себе си. И пак контекстът – в момента на написването на тая може би най-велика поп-балада, той се разпада с Присила, вече е закачен на това, на което днес му викаме „опиоиди“. По същия начин, по който Кафка параноично сам е Йозеф К. (в паралелната реалност на хапчетата), така и нашият се чувства затворен в брака с Присила.
***
Ако и сега не ви се дослуша тая песен и не ви се допи, значи не умея нищо.
***
Но няма да спра: „We’re caught in a trap, I can’t walk out”. Елвис Пресли, великото красиво селянче от Средна Америка, никога всъщност не е имал усещане за “id”. Защото, ако гледате филма на Баз Лърман, ще останете с впечатление, че Елвис е жертва. Нищо подобно, тъкмо обратното. Жертви са всички останали, чак до внучката му, красивата Riley Keough.
***
Но стига за Елвис, там само да се поклоним. И да го слушаме.
***
Помнете обаче раждащата се ниска средна класа в България – която търси сигурност в малкия свят на собственото си нещастие. Но тя все още е тропосферата.
***
Докато в политическата стратосфера има сили, които зверски се възползват от мълчанието в тропосферата. Някой още по-параноиден от мен би казал, че има цял сценарий за постоянни служебни правителства, които да се възползват от Плана за възстановяване и развитие. И кво беше, устойчивост. „Устойчивост“ my arse.
***
Разбира се, няма нищо подобно: всички замесени в нарочния и добре преценен цуг-цванг в българската политика имат само най-благородни намерения, нали така? Слуховете, че в определени офиси некви хора седят и изчисляват как да гепят поръчките от въпросния план, не отговарят на истината.
***
Аз дълбоко вярвам на българската политическа класа като цяло, а особено на президентската институция. Вярвам също, че ДПС по един или друг начин ще доразвият Народния театър. Вие сте тези, които - shame on you! – се съмнявате.
***
За мойта непоклатима вЕра в добрите намерения на политическата ни класа бронебойни патрони няма открити, няма открити.
***
Ако случайно ви се струва, че има сглобка между държава и олигархия, ще ви уверя, че няма нищо такова. А ако пък смятате, че се плаща на определени медии да ви объркват – глупости, няма доказателства.
***
Всичко е наред.
***
Не е ли?!
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
