Кога и какво искаме от „Западна България”?
Вече не знам дали е прието да се облягаме на руски автори, но въпреки цялата тукашна путинофобия или -филия, ще си позволя да не „санкционирам“ поне Толстой.
***
Между другото, от ден първи на войната споделям позицията на момичетата от „Пуси Райът“ – че руската култура не е нападала вероломно Украйна, Пьотр Илич Чайковский не е убивал и изнасилвал украинци. Eрго, „санкциите“ срещу руски културни дейци са особен вид западна глупост – излишна и с предозиране. Което не отменя политическото и строго човешко възмущение от руZZката инвазия и руZZкия опит да оставят без хляб купища развиващи се нации.
***
Но да, към вечно нашия човек от Ясна поляна: знам, че никой освен мен не е чел „Война и мир“ (поне аз не познавам друг такъв човек), затова ще се опитам да предам една великолепна сцена, която няма нищо общо с „руския имперски милитаризъм“.
***
Какво ли би казал сега великолепният Лев Николаич – пак напълно остракиран от новата „российщина“?
***
Предположение: днес Толстой би бил емигрант, както де факто беше в империята. А може би някой щеше да го отрови в Ясна Поляна с новичок, кой знае. Без усмихнато човече.
***
Става въпрос за сцената, в която Наташа Ростова, заедно с брат си Николай, отиват при своя „дядя“ на село. Там ги посреща слугинята Анися, и след вечерята се чуват звуци от балалайка. Накратко, Наташа, въпреки че е вид аристократка – и това е описано великолепно – успява да изтанцува някъв селски руски танц така, че Толстой да ни увери, че има нещо руско отвъд социокултурните подробности.
***
Наташа Ростова сякаш има в гените си този селски танец, казва той – и има предвид народния танц с шал (нещо като френското pas de châle). И тук Толстой ни съобщава, че има такова нещо като руска инстинктивна култура.
***
Той на места нарича това „нашите хора от 1812“. Впрочем той е и първият, който сериозно се сърди, че Русия не е само Питер и Москва. Много други след него, например Пастернак, са говорили за това. Да напомня само: Толстой, по подобие на Достоевски, се нервира културологично, че има нечовешка разлика между руския човек и руската официална политика. Ако случайно ви е попадала книгата „Възкресение“, ще ме разберете чудесно.
***
Това са два свята, особено през 19-ти век. А може би и сега. Моят пример по-горе не обяснява разрива между руския imperium и руския spiritus. Моят пример с Наташа на Толстой казва всичко – че става въпрос за страховити културни различия.
***
Само да се потупам сам по рамото, че познавам брилянтно руската култура, и че Путинленд няма нищо общо с Толстой, нито с Чехов, камо ли с третокласника Нафанаил на втория. Това сякаш е съвсем друго нещо. И ние, ако все още в гърдите ни бие културно някакво сърце, трябва да ги разграничаваме. Защото така пикаем на паметта на велики хора, убити или смазани от руската имперска (съветска) власт – Манделщам, Шаламов, списъкът е дълъг. Някой ден ще ви споделя и какво мисли един от „наште“ там, относно буквална днешна Русия след началото на войната.
***
Ха, в този смисъл мога да препоръчам две „съветски“ книги, ако рефлексът на четенето не е закърнял окончателно заради цъкането в телефона – „Чевенгур“ на Платонов (плюс велики разкази като „Котлован“) и „Ние“ на Замятин, директно вдъхновила „Прекрасният нов свят“ на Хъксли. Има и други велики автори, разбира се – Булгаков, Бабел etc., но за тях друг път.
***
Да ви кажа и на английски, без да познавам лично американската посланичка: to view a culture in this refracted way is to challenge the very idea of a pure, organic and essential. Прибавете тук и моята нечовешка експертиза по обща история, още от гимназията.
***
Каквото и да става в БГ-политиката напоследък, да не бъдем NPC-та, дет викат геймърите (non-playable characters). Т.е. да не бъдем нещо като второ качество статисти, контролирани от Играчите. Които и да са Те.
***
Но какво ли знам аз, както веднъж стана дума. Аз съм един обикновен савант, при това – със солипсистична нагласа. Усмихнато човече тук.
***
А всъщност е лесно, като заговорихме за история: Македония да признае своето българско минало, а България да признае македонското бъдеще. Толкова е просто.
***
Уви, първото не е възможно.
***
Както и да стане инструментално, резултатът след 10 години ще е приблизително следният, помнете ми думата: Северна Македони ке се прави, че спазва разни неща, ЕС ке се прави, че уж ни гарантира, а ние ке се правиме, че смо играли добро, али немали смо шанса.
***
Опитвам се да не се нервирам, но не мога – след десетилетия дебългаризация и югославизация не съм оптимист. Трима прадядовци съм изгубил там, и всеки от тях би казал, ама как така Македония не е България. Да не кажа, че дедо Цветко Лаковски (не съм го заварил, уви), участник в Илинденското, щеше да извади ножката, ако некой му каже, че не е българин.
***
Каквото и да решат нашите и най-вече европейските политици, има един неотменим факт, по ред политически причини: там ни мразят with a vengeance, и това ке се усилва.
***
Съвсем сериозно – те, уж нашите някога, ни мразят сърбомански – активно, неспасяемо и необратимо.
***
Но пък аз казвам така, като трето поколение македонец от Щипско по бащина линия: да не отстъпваме от своите искания.
***
И въобще не ме интересуват техните вътрешнополитически тежнения.
***
Добре, ако искате да сте отделна държава, бъдете честни и бъдете това, което сте - късно-сръбска култура, щот всичко ви е югославско. Слушате им музиката, отивате с десетки хиляди на Цеца, обичате всичко сръбско, даже кръстихте националния си стадион на де факто сръбски певец.
***
Ние, разбира се, ще ви „пуснем“ за преговори с ЕС. Защото ни се налага да разпознаваме вид „нация“, която не съществува. Но това не отменя „гещалта“, а именно, да признаете миналото, ако искате да имате бъдеще.
***
Да напомня нещо за финал: Драсов, на когото Ботйов пише. Няма да се изненадам, ако решаващите фактори в Северна Македония, освен че си присвояват целия род на Комитопулите, начело с Никола, един ден може да кажат, че и Христо от Калофер е техен.
***
Та, Ботйов: „…Такъв живот ми убива способностите, но дано не се продъжи дълго време. Дано се даде храна на сърцето ми и на душата ми, т.е. дано влезе в друга фаза нашият политически въпрос. Сега трепнеш, а крилата ти подрязани. Сичко принуждено, без въодушевление: иде ти и да плачеш, и да псуваш… Но аз не се отчайвам: скоро ще да запея по-весело!“
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
криза, която тихо расте" />
