Някои бележки по Бекет и „народопсихологията“
Парламентарни избори, 14 ноември 2021: така и не свършват българите, които се надяват най-сетне да дойде Годо. Те, разбира се, не знаят кой е Годо и кой е Самюъл Бекет, но поради старателната властова и медийна инфантилизация, подпомогната от проклятието на дигиталната революция, продължават да чакат.
***
И това в условията на нечовешки politainment – особената амалгама от политика и аматьорско забавление от страна на политическите играчи, която ни доведе дотук.
***
Да обясня обаче малко повече за Годо и какво се крие зад „вечните очаквания“.
***
На пръв поглед, „В очакване на Годо“ е пиеса, потънала в екзистенциални въпроси, но всъщност произведението на Бекет е за надеждата, която Владимир и Естрагон всъщност чакат. В различни моменти надеждата позира като спасение чрез персонажите на Поцо и Лъки, и дори е маскирана като смъртта. И така основната теза на пиесата бързо еволюира в пример за това как си прекарваш времето в ситуация, в която няма надежда.
***
Директният резултат от безнадеждността е всекидневната борба да „мине времето“. Затова в голяма част фабулата ни занимава със създаването на игри, които ще помогнат времето да мине по-бързо. Това споделено желание е и обяснение защо Владимир и Естрагон продължават да са заедно, въпреки че и двамата си признават, че са по-щастливи, когато не са в една и съща ситуация. Затова и основната причина да продължават отношенията си е как признават, че така по-бързо минава времето. И понеже основната цел на „заедността“ им е да мине времето, Естрагон прави отчаяни опити да намери игри, с които да постигнат тази цел. Ерго, заради великата екзистенциална ennui, основно прекарват времето си, обиждайки се един друг и задавайки въпроси.
***
Бекет изключително хитро решава проблема на „безкрайния“ диалог – и „чакането в безвремие“ - като създава герои, които забравят всичко. Естрагон не си спомня нищо преди последната си реплика. Владимир на свой ред има по-добра памет, но някак няма доверие на спомените си. И понеже не може да разчита на Естрагон да му припомни, той също съществува в постоянния стазис на забравата.
***
Това води и до втората причина, поради която избират да останат заедно: екзистенциалният аспект на тяхната забрава. Естрагон има нужда от Владимир, който чрез своята памет да го „създаде“ наново. На свой ред Естрагон, чрез самото си съществуване в постоянна забрава, напомня на Владимир за всичко, което са преживяли заедно. И по този начин всеки препотвърждава самото съществуване на другия. Това е нужно, защото никой друг в пиесата не ги помни, а и Бекет гениално обърква и зрителя с това мета-възприятие.
***
В един момент в пиесата се появява момче, което твърди, че никога преди не ги е виждал. И тази липса на сигурност за собственото им съществуване ги задължава да се помнят един друг.
***
Един от въпросите, който търси отговор там, е защо тези просяци страдат изначално. И единственият отговор е в контекста на първородния грях. Самото раждане те превръща в грешник и затова всеки човек е обречен на страдание. Единственият изход от страданието е покаянието и смъртта. Затова още в първо действие Владимир си спомня за разбойниците (Гестас, Варава, кой?), разпнати заедно с Исус.
***
Но двамата не се покайват (модернисткият момент) и затова чакат Годо-Исус да дойде и да ги спаси. И докато чакат, обсъждат самоубийството като вид изход от безнадеждността. Естрагон предлага да се обесят от близкото дърво, но и двамата с Владимир смятат, че това е твърде голям риск. Това е антирелигиозната апатия, така любима на постекзистенциализма, който Бекет някак иронизира.
***
Самият Бекет казва, че името „Годо“ произлиза от френската дума „godillot”, която означава вид военен ботуш. Авторът е бил на фронта във войната и затова най-вероятно е прекарвал много часове в чакане на съобщения. Повечето интерпретации на името Годо е, че означава „Бог“ (от английското God), но това не е вярно. Бекет често е казвал, че ако е имал предвид „God”, просто е щял да го кръсти God.
***
Самата концепция за „минаване на времето“ води до гениална обща ирония за битието. Всяка минута в чакане е минута по-близко до смъртта - и до вероятността Годо да „дойде“. Физическото „изтичане“ на времето е символизирано от дървото, на което порастват листа. Поцо и Лъки също са трансформирани от времето, защото Поцо ослепява, а Лъки вече не може да говори.
***
Между другото, през годините се раждат много различни интерпретации на „В очакване на Годо“. Ето моите:
- в религиозен контекст Владимир и Естрагон са човечеството, което чака завръщането на Спасителя, т.е. „Второто пришествие“. В тази интерпретация Поцо е един вид папата, а Лъки - вярващите. И така вярващите се превръщат в нещо като шифър на Господ. Усуканото дърво пък е или дървото на смъртта, или на живота, или на Юда, или на познанието, или – кой знае.
- има и много политически интерпретации на пиесата. Според някои френски автори (Лагюло, например), отношенията между Поцо и Лъки са символ на тези между капиталиста и работниците му. Марксистката интерпретация е разбираема, имайки предвид, че във второ действие Поцо е сляп и не вижда какво се случва около него, а Лъки вече не може да говори. Някои дори смятат, че пиесата (написана де факто в края на 40-те) е алегория за отношенията между Германия и Франция, в първите им взаимни сондажи дали могат да образуват нещо, което по-късно ще стане Европейска икономическа общност и съответно – ЕС.
***
Разбира се, това са само предположения. Мисля, че Бекет просто ни „съобщава“, че да чакаш постструктуралистите да решат проблемите, е обречена на вечно чакане задача.
***
На мен вече леко ми писва да говоря за „национален провал“ – здравен, организационен, комуникационен, но най-вече социокултурен. В. “Le Monde” като че го казаха най-добре – в България има “l’hecatombe sanitaire”, т.е. огромно здравно жертвоприношение – на фона на избори.
***
Струва ми се, че мисловно ни е изоставил не само Архангел Михаил, ангелът-воин и шеф, но най-вече Уриил – ангелът-просветител.
***
Годо, метафора за Спасителя (не политическия, а сам Исус), няма да дойде – не и според модернисткото разбиране на стария Самюъл Бекет. Който, впрочем, си отиде още през 1989 и не видя краткотрайния културен триумф на „Фукуямовата вселена“.
***
Нашата, българската вселена, така и не прекрачи в пустия модернизъм, да не говорим за постмодернизма. Това – ще ви изненадам сега – има и своите културологични предимства, например, че битовият консерватизъм в общата наша мисловна парадигма запази „аксоните“ на един здравословен политически скептицизъм.
***
„Здравословен“ ли казах? Това прилича на виртуозна ирония. Защото масовата деинтелектуализация плюс масовата инфантилизация (да, Зукърбърг, и ти) доведе до най-тежката здравна и мисловна криза от 1918 г. насам у нас.
***
В по-стари либерални демокрации като Австрия вече налагат локдаун на неваксинираните, че и ги глобяват. Т.е. общественият инстинкт за самосъхранение там вече прекрачи от моркова в тоягата. Нещо подобно се случи – и се случва – и в Англия, където уж управляват десните консерватори, които вдигат данъците и осигурителната тежест (с каквито леви мерки обезсилват и без това на практика несъществуващата опозиция, оглавена от Киър Стармър, по-некадърен дори от наште левундери, ако позволите този термин.)
***
Но по-важното, извън безкрайния разговор за разликите в манталитета – в старите демокрации (особено Испания) успяха да убедят (преди да накарат) хората масово да се ваксинират.
***
Ние пак сме най-отзад на културологичната опашка - ерго, „коутокрация“, т.е. попадаме под властта на „когнитивно предизвиканите“. Заради сто неща, начело с епидермалното говорене за здравната и икономическа криза, заради политическата аматьорщина, заради онова на Достоевски, дет щом няма Бог, значи всичко е позволено.
***
Заради липсата на поне един политически лидер, който да знае разликата между евристиката и когнитивния bias. А тя е като разликата между лекарството и отровата.
***
Резултатът? Симулакрум на отношението власт-избиратели. Фактът, че едва четвърт от тях гласуваха, прилича на диагноза с вероятен летален изход.
***
Да, аз съм Касандра-like – вечно бия камбаната за бедствие, но то си има ясна културна причина от най-горния възможен етаж.
***
Ами, Длъжен съм, с главна буква. Защото днешната България е далеч от нашите надежди за западност, за (поне) културен модернизъм, за Излаз. Зрелият Спиноза-тип мислител у нас (противопоставен на общата политическа и културна инфантилност) е скептик per se, защото с двеста е предупреждавал кво ще стане. И то винаги става.
***
Малкото и летливо нещо, изскочило последно от питоса на Пандора – Елпис, Елпида, древногръцката надежда, че боговете могат да бъдат и благосклонни – така и не е прелетяло над българското землище.
***
Дано поне медиците ни – част от които блестящи – успеят да овладеят споменатия национален провал.
***
Да им подадем една мисловна ръка по дантевски – не ги съдете, ma guarda e passa, оставете ги да работят.
***
За необходимия и някак традиционен мой unhappy ending – всеки, който кара днешните българи да работят, е обречен на провал. Те искат удар, джакпот, квото и да е – но само да не им развалят „седянката“ пред гаража с ракия в пластмасови чашки.
***
Ерго, ние - диалектически – винаги искаме да променяме, гледаме с детинска надежда към новото, без да знаем от какво към какво, но – ако може – и да не ни занимават, някой друг да свърши всичко. Съответно, нашият индекс/lifetime на source credibility винаги ще е нисък, т.е. с къс хоризонт.
***
Да се обзаложим ли, че и вие, „цветът на нацията“, страдате от същия социокултурен, висококонтекстуален бъг? Thank you for reading.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
криза, която тихо расте" />
