Наградата за Майкъл Мур в Кан не е прецедент

Н�р �радата "Златна палма" за филма на Майкъл Мур "9/11 по Фаренхайт" не е нещо ново нито за режисьора, нито за документалното кино, нито за политическите настроения на журито в Кан, припомнят критици:

- На 55-ото издание на кинофестивала през 2002 г. предишният филм на Мур "Bowling For Columbine" също участва в състезанието и получи специалната награда на журито. Успехът му бе затвърден от последвалия "Оскар" за документален филм, а французите му дадоха "Сезар" за най-добър чуждестранен филм въобще.

- Макар Мур да се похвали, че двата му филма са първите документални ленти в конкурсната програма, "9/11 по Фаренхайт" не е първият в жанра, който взима "Златната палма". Същото отличие е получил през 1956 г. Жак-Ив Кусто (Cousteau.org) за своя "Le Monde du Silence" (The Silent World), който е отличен и с "Оскар".

- Упреците, че журито е взело политическо решение, също не са за първи път. Най-ярък е паралелът със "Златната палма" за филма на Анджей Вайда "Човекът от желязо". В него големият полски режисьор проследява успешната стачка в корабостроителницата в Гданск през 1980-та, а лидерът на профсъюза "Солидарност" Лех Валенса играе себе си. Тогава новината за престижната награда обаче била посрещната хладно в социалистическия лагер.

"Какво сторихте? Безкрайно съм трогнат от това. Мерси!" - това бяха първите думи на Мур, едновременно смаян и развеселен, когато обявиха, че именно неговият 110-минутен филм печели най-голямата награда в Кан. "Това, което сторихте тук... е уверение, че американците ще видят този филм", добави режисьорът, имайки предвид отказа на "Дисни" да разпространят творбата му в САЩ.

Според него този успех поставя филма в светлината на прожекторите, макар че вероятно американските консерватори щели да омаловажат този факт и да изкарат, че наградата е дадена от французите, чието правителство е било против войната в Ирак.

От всичките девет членове на журито обаче само един е бил французин (актрисата Емануел Беар), а американците бяха четирима - актрисата Катлийн Търнър, режисьорът Джери Шацбърг ("Плашилото") и роденият в Хаити писател Едуидж Дантикат, плюс председателя му Куентин Тарантино.
Освен британската актриса Тилда Суинтън, която също идва от страна членка на "коалицията на желаещите", останалите трима в журито бяха белгийски актьор, финландски кинокритик и режисьорът от Хонконг Цуи Харк.

Тарантино: Това наистина бе най-хубавият филм

Самият Тарантино отрече да са имали политически мотиви при избора си. Пред Роджър Ибърт от "Чикаго сън таймс" режисьорът на "Kill Bill" заяви, че "9/11 по Фаренхайт" наистина е бил най-добрият филм в състезанието. "Когато стоях на сцената с Мур, бях наясно, че оттук нататък ще се заговори за политическа връзка. Затова просто му прошепнах на ухото следното: "Искам да знаеш, че не печелиш тази награда заради политиката. Спечели, защото смятахме, че това е най-добрият филм сред видяните."

Подкрепи го Тилда Суинтън, която обясни пред "Лондон сънди хералд", че са дали наградата на "един блестящ филм, не само на политическа позиция", а "нещата, които той казва, вече не могат да бъдат произнасяни по американската телевизия". Това беше нещо повече от документален филм, заяви и Катлийн Търнър.

Отзивите за наградената творба бяха много високи още след премиерната й прожекция преди седмица, когато критици обявиха, че "независимо от политическите внушения, това е прекрасен документален филм".
Според "Уошингтън поуст" това е най-силният филм на Майкъл Мур от "Роджър и аз" насам и разрязва на хиляди ситни сатирични късчета президентските дни на Буш.
Каквото и да си мислите за Мур, няма съмнение, че той залага бомба, категоричен е обаче културният наблюдател на "Ню Йорк таймс".

За US войниците в Ирак - Майкъл Мур безплатно на книга и DVD

"Ако исках да се занимавам с политика, щях да се кандидатирам за някакъв пост - коментира от своя страна лауреатът от Кан в телефонно интервю за "Асошиейтед прес" - Аз съм режисьор и исках да направя филм, който хората да отидат да гледат."

Желанието му било не толкова да насърчи хората да гласуват против Буш, колкото да ги накара просто да отидат да упражнят правото си на глас: "Човек не трябва да има високи очаквания за политическия изход от това, когато живее в страна, където половината хора не гласуват."

Във филма са включени и кадри от войната в Ирак, но присъства и характерната за Мур доза хумор. В Кан той не можа да се сдържи да не благодари на своя "актьорски състав" - US правителството и най-вече Буш, който имал най-смешните реплики във филма. Ще съм му благодарен до гроб, шегува се режисьорът.

Освен упреците, свързани с действията на Буш и администрацията му преди и след атентатите от 11 септември 2001 г., Мур повтаря и тезата си, че настоящият президент е "откраднал" поста си от истинския победител в изборите през 2000 г. Ал Гор. Темата е подробно развита в книгата му "Глупави бели мъже", издадена и на български. В нея той си посипва главата с пепел, задето дал рамо на Ралф Нейдър от Зелената партия, което отнело гласове от кандидата на демократите. Нейдър е претендент за Белия дом и сега, но като независим, и участието му в изборите наесен е една от големите интриги, която се следи с интерес.

Междувременно Мур продължава да буни американските военнослужещи в Ирак - в сайта си MichaelMoore.com той предлага да им достави на място, без да плащат нищо, последната си книга "Dude, Where's My Country" ("Пич, къде ми е държавата") и предишния си филм "Bowling For Columbine" на DVD.