"Стъпки в пясъка" - филм за емиграцията, преживяна през една невъзможна любов

Новият филм на Ивайло Христов "Стъпки в пясъка" ще има своята българска премиера на 28 август в Конгресния център във Варна, в рамките на фестивала "Любовта е лудост".

Следващата прожекция ще е на 4 септември на "Аполония" в Созопол.

Официалната премиера на новия български филм ще бъде през есента.

След като премина през състезателната програма на 32-ия кинофестивал в Москва, "Стъпки в пясъка" ще развълнува и българските си зрители.

Историята, разказана във филма, е по действителен случай, а главният герой е наш емигрант в Америка - Слави (Иван Бърнев), който се връща в България, за да потърси изгубената си любов.

В ролята на любимата му е актрисата от Младежкия театър Яна Титова. Васил Михайлов играе бащата, а Пламена Гетова - майката на героя. Асен Блатечки и Деян Донков са негови приятели.

Във филма участват още чернокожият американец Франклин Смит, Башар Рахал, Валентин Танев, Карла Рахал и Ненчо Илчев. Музиката е на Петя Диманова, а костюмите - на Мира Каланова. Художник е Владо Шишков, а оператор -- Емил Христов. Продуценти са "Про филм" и "Ню Бояна филм," със съдействието на НФЦ.

Ивайло Христов е режисьор и сценарист.

Гледах "Стъпки в пясъка" на неофициална прожекция в с. Варвара. Филмът е изключително вълнуващ и затрогващ. Заснет в традициите на най-доброто европейско кино, разказът моментално поглъща и приобщава всичките си зрители.

В малката зала в едно хотелче в с. Варвара цари пълна тишина и се чуват хлипания.

Всеки от първите зрители на филма, всеки от нас, се е докоснал до такава история, ако не я е изживял и лично. Трима са настоящи емигранти; други сме отишли до Щатите, учили сме и сме работили там, а после сме се върнали; трети са си мечтали да отидат и са схващали бягството като единствения смел и достоен път към свободата.

Сюжетът е завладяващ и интересен, разказан е умело и честно, а актьорите играят великолепно.

Неусетно зрителят отпътува в миналото, усещането за достоверност и автентична епоха го кара да забрави, че е на кино. Всеки епизод е като малка новела, още една "стъпка", която прави героят, извървявайки своя път "До Чикаго и назад", в търсене на себе си.

Фин и нарочно непретенциозен, филмът е заснет майсторски, без формални изхвърляния или позьорски сцени, без умозрителни литературни съждения или нереалистични паузи, така характерни за киното ни през последните десетилетия.

Историята е "наша" история, героите са като нас, можем да се имперсонифицираме и да я съпреживеем - по Аристотел. В края на филма разбираме, че единственият смисъл на човешкия живот не е в успеха, парите, приятелствата, приключенията, не е дори и в свободата. А в любовта. Всички плачем.

Филмът на Ивайло Христов разказва социализма с неговите принуди, абсурди, издевателства и нелепици през невъзможната любовна история на Слави.

През целия си живот главният герой не може и не успява да бъде с любимата си, поради абсурдите на режима.

С рязък, сух и безжалостен хумор, мъдра осъзнатост и спокойствие, без излишен патос или дидактизъм филмът описва съдбата на 1/4 от българите, които не отанаха тук, а тръгнаха да търсят ред, спокойствие, справедливост и достойно заплащане по света.

И се оказаха самотни и още по-несвободни, оказаха се жертва на времето си. Като дърво без корен, емигрантът-невъзвръщенец в "Стъпки в пясъка" се скита из страната на неограничените възможности, без да може да се върне.

И по този начин се превръща в "героя на нашето време" - българинът, който бяга зад граница по времето на режима, за да потърси най-основните си и естествени човешки права, да живее достоен и подреден живот, да не бъде преследван, клеветен, репресиран и измъчван.

Героят обаче парадоксално, не е "героичен" - той е един обикновен човек, който се опитва да изживее живота си почтено. Най-вълнуващият момент във филма е сцената, в която Слави гледа по американската телевизия падането на Берлинската стена и крещи, че вече е свободен.

Филмът "Стъпки в пясъка" разплаква, разсмива, вълнува и те кара да се замислиш. За онова, което ни се случи; за изборите, които сме направили; за възможностите, които сме пропуснали; за рисковете, които сме поели и за смисъла от живеенето в такава странна, бурна и объркана епоха. На ръба между репресиращия режим и напълно новата, необятна и неразбираема свобода. Непременно трябва да се гледа.