К огато политическата кулоарна терминология във Вашингтон прелее на страниците на световната преса, малко метафори звучат толкова колоритно и същевременно толкова жестоко, колкото тази за „куцата патица“.
Зад този странен птичи епитет се крие една от най-важните и динамични фази в американския държавен живот – периодът, в който един лидер притежава цялата власт на хартия, но на практика губи лостовете да я упражнява.
- От лондонската борса до Капитолия
Колкото и да изглежда като съвременна измислица на медиите, корените на този израз ни връщат векове назад. През XVIII в. на Лондонската фондова борса с „куца патица“ са наричали брокерите, които са фалирали и не са успели да изплатят дълговете си. Те са били принудени да си тръгнат от борсовата алея с наведена глава, осакатени финансово и безсилни да сключват нови сделки.
Атлантическото пътешествие на фразата я отвежда в САЩ в средата на XIX в., където тя бързо намира нов дом – американската политика. Първоначално изразът се използва за конгресмени и сенатори, които са загубили изборите, но трябва да довършат остатъка от своя мандат. Тези политици вече са безпомощни пред избирателите си и именно тази метафора за куцаща птица, която не може да лети с ятото, се оказва идеалното описание за техния статус.
Проблемът с този преходен период става толкова сериозен, че през 1933 г. САЩ приемат XX поправка към своята Конституция. Наречена неформално „Поправката за куцата патица“, тя съкращава времето между изборите през ноември и встъпването в длъжност на новия президент и Конгрес от четири месеца на два – като мести началната дата от март през януари.
- Фигура с вързани ръце или освободен играч
В съвременния политически речник статутът на отслабена власт настъпва в няколко конкретни ситуации. Най-често това се случва с президент в края на втория му мандат, когато конституционните ограничения му забраняват да се кандидатира отново.
Същото важи за държавен глава или конгресмен, който току-що е загубил вота, но остава на поста си до официалното си предаване на властта през януари. Третият, може би най-острият сценарий, е когато по средата на мандата си президентът претърпи тежко изборно поражение на междинните избори и опозицията поеме пълния контрол над Конгреса.
За политиката на САЩ това състояние означава радикална промяна в баланса на силите. От една страна, политическият архив на такъв лидер става изключително труден за допълване. Законодателните му инициативи потъват в комисиите, защото опозицията просто изчаква края на мандата му. Законодателите от неговата собствена партия започват да се дистанцират, загрижени за собственото си бъдеще, а чуждестранните лидери предпочитат да преговарят с тези, които предстои да поемат кормилото.
Парадоксално обаче, този статус има и друга, понякога опасна страна. Освободен от необходимостта да се харесва на гласоподавателите и без страх от предстоящи избори, такъв лидер придобива непозната дотогава свобода. Именно в тези последни месеци американските президенти често подписват противоречиви укази, помилват осъдени лица или предприемат решителни ходове във външната политика, които преди са отлагали заради политическия риск.
Да управляваш в това състояние е изкуство на оцеляването. Властимащият трябва да балансира между реалността, че политическият му капитал се изчерпва, и възможността да използва последните си останали конституционни лостове, преди завесата окончателно да падне.
