Раздавачът на надежда за пасивното надяване и активните действия. За моментите, в които си казваме „Дано се оправим“, вместо да правим.
Има моменти, в които поддържаме надеждите си пасивно, без да правим нищо. И тогава, разбира се, не се случва много. Моментите, в които казваме "Дано се подобряваме" и просто чакаме промяна да дойде при нас отвън. Какво мислите за тази "надежда"?
Харесва ми посланието, че надеждата е действие, и аз често го употребявам. Ще ви кажа така: пасивната надежда е зло. Пасивната надежда е била в кутията на Пандора. Като лекар съм наясно, че ако едно лекарство не бъде употребено правилно, се превръща в отрова. Така е и с надеждата. Когато тя е пасивна, тя е сигурен неуспех.
Кога надеждата е гориво за промяна и кога е спирачка?
Истината е, че надеждата трябва да бъде моторчето. Тя не е път, тя не е трасе. Тя е светулката в мрака, която светва и ти дава сили да продължиш.
Какво мислите за заместването на „дано“ в нашия манталитет с действия в нашия живот?
Аз бих заместил думичката „дано“ с израза „ще стане!“. Ще стане да сме щастливи, ще стане да сме силни, ще стане да сме усмихнати, ще стане светът да не гледа на нас като на втора ръка хора. Ще стане.
Вие сте помощник на живота. Дали животът е просто да бъдеш или да правиш, действаш, растеш, напредваш?
Във вашия въпрос има 90% от отговора. Естествено, че животът е нищо друго освен действие и непрекъснато движение. И, ако си припомните структурата на ДНК, тя е двойна спирала. И, ако вървиш по тази двойна спирала като по стълба, ти се връщаш на нивото, от което си тръгнал, но вече си няколко сантиметра по-високо. И продължавайки да вървиш, ти се въртиш, но в същото време вече си малко по-нагоре, и по-нагоре, по-нагоре...Това е символът на живота. И най-важното е да не спираш.
Какви са действията, които ние, българите трябва да предприемем, ако искаме да превърнем живота си в по-добър?
Първо, изрично условие е да вярваме в себе си и в собствените си възможности. Второто е да си помагаме взаимно, според мене. Това, което най-много ни пречи на нас е, че ние се сравняваме и състезаваме помежду си, а трябва да си помагаме повече. Да си кажем, че имаме една обща цел.
Представете си кораба на аргонавтите. Ако всеки беше гребал със собствено темпо, в собствена посока, Арго щеше да си е още на пристана, преди да тръгне за златното руно. В нашия кораб ние трябва да седнем един до друг, да повярваме, че можем да стигнем там, за където сме тръгнали, и всички да започнем да гребем в една посока. Лесно е да се каже, трудно е да се изпълни. Но докато не си го кажем и докато всеки от нас не се промени в тази посока, корабът ни няма да мръдне.
Каква според вас е бариерата, която трябва да преодолеем, за да предприемем тези действия?
Помагай на този, който е до тебе. Обърни се в рейса и го виж как изглежда и се опитай да му помогнеш. Срещни го на улицата, виж го че се е объркал и се опитай да го насочиш. Започни с малките неща и после ще дойдат и по големите.
Какво е следващото ви действие? Нови планове за бъдещето?
Аз вярвам, че всеки един ден е един живот. И всяка сутрин се събуждам с идеята, че ми предстои един страхотен ден и правя всичко възможно вечер, когато загася лампата до леглото си, да мога да си кажа „ днес беше един страхотен ден и аз си заспивам щастлив“.
Аз не обичам макро амбициите, обичам микро амбициите – малките неща, които, в крайна сметка, трасират голямата цел.
