Водата

Водата - тя е витална сила. Тя е вътре в нас, извън нас, навсякъде около нас. Живеем, общуваме, обичаме, радваме се благодарение на нея. Има ни, защото и тя съществува и защото изграждаме едно цяло с нея, цяло, наречено човешко същество.

Още от деца слушаме за силата на водата, увековечена в приказките, притчите и басните. Всеки малчуган знае историята за живата вода - колко лечебна и творяща е тя. Тя дарява живот и красота. Живата вода олицетворява божественото, символ на вечността и хармонията. А 70% от нашето тяло се състои от вода, т.е. дори в тялото, обвивката, която е толкова преходна и непостоянна материя, съществува една частица частица божественост, зрънце вечност. Водата е съкровище, дар от природата, без нея е немислимо нашето съществуване, без нея сме просто блуждаещи души без видима и осезаема форма.

Неслучайно хората от хилядолетия обръщат такова внимание на тази витална сила. В индийската митология срещаме следния пример - една от версиите на космогоничния мит разказва за това, как змеят Вритра се е овил 99 пъти около себе си и с размерите си обхванал и препречил пътя на изначалните космически води, които са символ на потенцията на живота. Казва се, че космическите води са тези, които първи са се появили във вселената и съдържат в себе си живота, който по-късно ще се зароди. Подобни са и нашите вярвания, вложени в образа на св. Георги, който побеждава змея, завардил изворите и станал заплаха за човешкия живот.

Въпросът е даваме ли си сметка за значимостта на водата, отчитаме ли неиумверното й значение за нас самите или просто я приемаме за даденост и я третираме като всичко останало в нашия живот - пренебрегваме я, докато накрая не осъзнаем, че животът ни е немислим без нея? Можем ли да се наречем разумни същества, след като нехайно подхождаме към темата за водата? Ежедневно я използваме в бита си, но никога не си задаваме въпроса: „Какво направих аз днес за водата? Попречих ли на съседа да изхвърли фаса си в бистрите води на реката? Затегнах ли кранчето на мивката, докато си миех зъбите снощи или неволно оставих чешмата да „плаче"? Какво направих за запазването на водните ресурси днес?" Всичко, за което си мислим, е как да извлечем полза от водата, как да спечелим от нея и т.н. А всъщност и тя е жив организъм, както доказаха учените в последни години. И тя има душа, обича милите думи и нежната музика, цени топлината. Но какво ни интересува нас това? Всички сме се машинизирали в малките си телесни „кутийки", гледаме как да улесним все повече и повече живота си, а не правим нищо, за да запазим истински ценното в него, онова, което му дава смисъл, което го поддържа- водата.

Живеем на „синята" планета, но явно синият цвят вече толкова ни е омръзнал, че искаме да го заменим с едно вехто жълто, цветът на залеза, на есента, на края, а може би дори с черно? Защото какво ще стане с нас без синята радост? Ще бъдем ли ние, ще бъдем ли тук и сега? Едва ли, по-скоро ще се превърнем в прах от вечността...

Време е да отворим очи и да погледнем света, да го обхванем в цялост, да се запознаем с всичките проблеми на нашата планета и да направим нещо полезно, за да предотвратим неизбежното - гибелта на природата и човека. трябва да обърнем внимание на водните ресурси. Водата... Тя ни пречиства, тя ни освещава, тя ни предсказва и ни говори. А ние просто трябва да се вслушаме в нея, да усетим нуждите й, да й подадем ръка, да поискаме приятелското й рамо и да се слеем с нея.