П риела комунистическата версия за своето минало, България е колеблив европеец. Тя не си е дала отговор на въпроса защо точно иска да бъде в ЕС и НАТО - защо не иска да бъде в някакъв съюз с Русия например. От тази колебливост в избора се ражда фрапиращият песимизъм на българите, тяхната самоналожена безпомощност, постоянното оглеждане през рамо назад и търсенето на спасители.
В началото на живота на сегашните студенти първокурсници се сблъскваха два големи спора - за миналото и за бъдещето на страната. Пълно беше убеждението, че от съгласие по миналото ще произтече съгласие по бъдещето - и обратно.
От едната страна бяха "сините", събрани във и около СДС. Според тях в предходните 45 години страната е била управлявана от престъпен режим, обслужващ Москва, работещ против националния интерес. Този режим е спрял развитието на България и я е обрекъл на ненужна бедност и политическо крепостничество. Бъдещето се описваше като "западна държава".
От другата страна стояха "червените" в БСП и нейните сателити. Според тях годините на социализма са били период, започнал с национален подем, но по-късно опорочен от някои слабости. Управлението не е било престъпен режим. Правилна е била ориентацията към Москва, която е помогнала на бедната селска нация да стане градска. Бъдещето се схващаше като някаква успешна "перестройка" - нещо средно между социализъм и капитализъм, с международен неутралитет и тежнение към СССР и третия свят.
Едните искаха пълно скъсване с миналото и правенето на страната наново върху принципи, по всичко различаващи се от дотогавашното положение. Другите искаха запазване на завареното с някои подобрения.
Пред вратата на ЕС е важно да теглим чертата
и да видим равносметката на спора, за да знаем какъв тип страна вкарваме в Европа и какво можем да очакваме от нас самите.
Към края на първия реформаторски период, около 1992 г., равносметката беше 1:1. СДС успя да наложи общественото убеждение, че не става дума за някои дребни поправки в завареното, а за цялостна реконструкция на обществото по западен модел.
БСП обаче успя да пъхне пръчка в колелата на този проект с неглижирането на частната собственост в конституцията, където тази собственост е приравнена към държавната и "обществената" такава.
По време на втория реформаторски период, от 1997 г. до появата на Симеон, спорът за бъдещето беше решен в полза на СДС. Като следствие на неуспешната Виденова реставрация се установи общественото убеждение, че опитите за запазване на завареното са по-опасни от решителното "озападняване".
През пролетта на 1999 г. стана ясно, че БСП е капитулирала и по най-невралгичния пункт на програмата на "озападняването" - членството на България в НАТО. Спорът за това каква страна да бъде България приключи, с което свърши и политическият преход.
Още тогава обаче беше ясно, че
България трудно ще се измъкне от костеливата хватка на миналото
Решението относно бъдещето, за вземане на което на нас, българите, ни трябваха 10 години, в страни като Полша, Чехия и Унгария беше взето още в края на 1989 година в рамките на 10 дни.
Освен това взетото в България решение се оказа половинчато. Докато спорът за бъдещето беше решен в полза на "озападняването", спорът за миналото отиде в друга посока. Въпреки примера на другите бивши соц. страни и въпреки пороя от резолюции на Европейския парламент и Съвета на Европа с препоръки за декомунизация и заклеймяване във всяка отделна страна на социализма като престъпен режим спорът относно миналото беше спечелен от БСП.
Отначало това изглеждаше просто като неуспех на СДС да наложи като доминиращо своето тълкуване на миналото. Днес обаче всяко допитване до общественото мнение ще покаже, че вече става дума не за загуба на СДС, а за победа на "червената" трактовка за миналото. По най-острите теми, отнасящи се до миналото,
"червената" гледна точка събира стабилни мнозинства на обществено съгласие:
- Вместо да подкрепя декомунизацията, публиката е убедена, че старите кадри са големи професионалисти и е добре да бъдат в сегашното управление.
- Вместо в съответствие с резолюциите на Европейския парламент и Съвета на Европа да тълкува комунистическия режим като престъпление, българската публика е убедена, че по времето на Тодор Живков се е живяло по-добре.
- Вместо, както стана в Германия по повод преследването на евреите, обществото да се пречисти от срама на възродителния процес, публиката не намира кой знае какво срамно в преименуването на българските турци - нещо, което е пряката основа на възникването и развитието на "Атака".
- За огромната част от публиката да си работил за тайните служби на комунистическия режим не носи никаква стигма. Напротив, най-лесният начин да качиш нечий рейтинг е да го обвиниш, че е имал вземане-даване с ДС.
- Така и не се формира доминиращо обществено убеждение, че е било скандално и напълно недопустимо избиването на хора след 9 септември 1944 г., осъждането от Народния съд, както и последвалите десетилетия на затваряне и изселване на противници на режима.
- Публиката продължава да не е убедена, че българският национален интерес е бил потъпкан при превръщането на България в сервилен сателит на СССР.
- Върху БСП, която доста рано пое цялото историческо наследство на БКП, не тегне осезаемо обществено обвинение за доказани масови престъпления, като например насилието срещу турците, най-големия терористически акт до 1995 година (взривяването на църквата "Свети Крал" през 1925 година), лагерите и забраната на всички известни човешки свободи.
- Темата за участието на българската армия в нахлуването в Чехословакия през 1968 г. изобщо не съществува на менталната карта на българското общество.
Тегленето на чертата към днешна дата показва парадоксална, никъде другаде (поне не и в Европа) невиждана картина. Големият български дебат отново дава резултат 1:1. СДС спечели спора за бъдещето. БСП спечели спора за миналото.
Това положение създава цяла поредица от усложнения, но основното е това, че "озападняването" на България не е стъпило на здрави основи. Затова, между другото, то е толкова вяло, половинчато и неубедително.
Средният българин живее в постоянна шизофрения. Миналото - социализмът, СИВ, Варшавският договор - се схваща като нещо хубаво. Бъдещето - капитализъм, ЕС, НАТО - също се схваща като нещо хубаво.
Обаче тези неща са във всеки свой пункт в противоречие едно с друго. Не може, преди да си решил защо не ти харесва едната реалност, по убедителен начин да отидеш в другата.
Победата на комунистическата версия за миналото показва, че
България не е убедена в предимствата на новата си идентичност
А това на свой ред означава, че тя е постоянно изложена на риска, някой, като дойде и каже: "Ще ви върна в хубавото едно време", да потегли натам.
Този риск по един парадоксален начин сработи с появата на Симеон, а в момента се ползва с пълна сила от Първанов, възстановяващ един по един комунистически символи като раздаването на ордени, чести пътувания до Москва, срещи с бригадири и партизани - дори сглобяването на собствения си лик от лицата различни хора, което е позабравен жанр от епохата на Сталин, Мао Цзе Дун и Ким Ир Сен.
Приела комунистическата версия за своето минало, България е колеблив европеец. Тя не си е дала отговор на въпроса защо точно иска да бъде в ЕС и НАТО - защо не иска да бъде в някакъв съюз с Русия например.
От тази колебливост в избора се ражда фрапиращият песимизъм на българите, тяхната самоналожена безпомощност, постоянното оглеждане през рамо назад и търсенето на спасители.
Затова "озападнената" България се ръководи от децата на онези, които посветиха живота си на срутването на Запада, а главнокомандващ натовската българска армия е един от символите на съпротивата против НАТО от 90-те години.
Онзи, който управлява миналото, той контролира и настоящето.
