М арлон Брандо (роден на 3 април 1924 г., Омаха, Небраска, САЩ – починал на 1 юли 2004 г., Лос Анджелис, Калифорния) е известен със своите интуитивни и мрачни образи. Той се утвърждава като най-видния представител на метода в актьорската игра, а неясното му, мънкащо изказване символизира отхвърлянето на класическото драматично обучение. Неговите искрени и емоционално наситени изпълнения го нареждат сред най-великите актьори на своето поколение.
Син на търговец и актриса, Брандо израства в Небраска, Калифорния и Илинойс. След като е изключен от Военната академия Шатък във Фарибо, Минесота, за неподчинение, през 1943 г. се премества в Ню Йорк, където изучава актьорско майсторство под ръководството на Стела Адлер в Драматичната работилница.
Сценичният му дебют е през 1944 г. като Исус Христос в продукцията на "Ханеле" от Герхарт Хауптман в рамките на Workshop, а същата година се появява и на Бродуей в I Remember Mama. След успешен двугодишен период с тази пиеса, Брандо се изявява в Truckline Cafe от Максуел Андерсън, Candida от Джордж Бърнард Шоу и A Flag Is Born от Бен Хехт (всичките през 1946 г.), като е обявен от нюйоркските критици за „най-обещаващ актьор на Бродуей“.
През 1947 г. постига сценична слава с удивително бруталното и емоционално изпълнение в ролята на Стенли Ковалски в режисираната от Елия Казан постановка на "Трамвай "Желание"" от Тенеси Уилямс.
Брандо дебютира в киното с филма The Men (1950), силно реалистичен разказ за ветерани от Втората световна война с увреждания. Подготвяйки се за ролята си, той прекарва месец в болнично отделение за парализирани. Първата му номинация за "Оскар" идва с "Трамвай "Желание"" (1951) — високо оценена екранна адаптация на пиесата. Следват нови номинации за Viva Zapata! (1952) и "Юлий Цезар" (1953).
Също от този период е и The Wild One (1953), нискобюджетна драма, в която той играе водача на бунтовна мотоциклетна банда. Филмът се превръща в един от най-известните в кариерата му и допълнително засилва образа му на иконоборец. Именно в него е и една от най-запомнящите се реплики на Брандо: когато героят му е попитан срещу какво се бунтува, той отвръща: „Whaddya got?“
Чувствителният му портрет на профсъюзен работник, който свидетелства срещу гангстерския си шеф в "На кея" (On the Waterfront, 1954) на Казан, му носи "Оскар" за най-добър актьор и го утвърждава като един от най-обичаните актьори в Холивуд. Същата година той играе Наполеон Бонапарт в Дезире, а през 1955 г. пее и танцува в музикалната комедия "Момчета и кукли".
Следват успешни филми като The Teahouse of the August Moon (1956), Sayonara (1957; номинация за "Оскар") и The Young Lions (1958). През 60-те години обаче кариерата му навлиза в продължителен спад. Брандо режисира единствения си филм — уестърна One-Eyed Jacks (1961), който макар днес да има култов статус, тогава е критикуван заради прекомерното разточителство.
Разкошният римейк на "Бунтът на Баунти" (1962) също е скъп провал, като непокорното поведение на Брандо на снимачната площадка затвърждава репутацията му на труден и взискателен актьор. Повечето му филми от този период — включително и последният филм на Чарли Чаплин, "Графинята от Хонконг" (1967) — не остават траен отпечатък в киното.
Филмът на Франсис Форд Копола "Кръстникът" (1972) вдъхва нов живот на кариерата му. В ролята на дон Вито Корлеоне, бос на мафията, Брандо създава един от най-запомнящите се и често имитирани образи в историята на киното. За тази роля печели втори "Оскар" за най-добър актьор, но отказва наградата в знак на протест срещу стереотипните представяния на индианците във филмите.
Ролята му в откровено еротичния "Последно танго в Париж" (L’ultimo tango a Parigi, 1972) на Бернардо Бертолучи също затвърждава таланта му. През остатъка от десетилетието участва в едва пет филма, сред които и запомнящи се поддържащи роли в "Супермен" (1978) и "Апокалипсис сега" (1979), след което се оттегля в личния си полинезийски атол.
Брандо се завръща девет години по-късно с ролята на адвокат, борещ се срещу апартейда, в A Dry White Season (1989), която му носи осмата номинация за "Оскар" и първа за най-добър поддържащ актьор. През 90-те години се снима в още шест филма, сред които запомнящото се завръщане на героя му от "Кръстникът" в The Freshman (1990) и чувствителното му превъплъщение в застаряващ психиатър в Don Juan DeMarco (1995). За ролята си на корумпиран надзирател в комедията Free Money (1998) получава добри отзиви, въпреки че филмът не получава широка дистрибуция. През 2001 г. се появява в криминалния трилър The Score.
През 2015 г. излиза документалният филм "Чуй ме, Марлон", базиран на богат архив от лични аудио дневници, записвани от актьора през годините.
Марлон Брандо остава фигура на парадокса: считан за най-влиятелния актьор на своето поколение, той често демонстрира открито презрение към актьорската професия – както признава в автобиографията си "Песните, които майка ми ме научи" (1994).
Това отношение понякога се проявява в съмнителни творчески избори и неубедителни изпълнения. Въпреки това, той остава магнетично присъствие на екрана, с изключителен емоционален диапазон и неподражаема индивидуалност.
