Как да преодолеем варваризацията на българската публична среда?
Изходът ли? Войната ще спре ли? Отде да знам. Мнозина – обикновени граждани и цели колективи - ме питат с надежда, но нямам отговор. Досущ като при вярата.
***
Казвам така: самопораждане и самовъзпроизвеждане – като при всеки органичен процес, например ученето. Плебсът все така недоразбира как всичко е напълно обесловено от опита. Знаем го само ние, които общуваме донякъде с противника, и това е нашият последен шанс да не спазим своеобразната омерта. Само едно наше свиване на вежди пред „руското” може да направи повече от целия ни, несъстоял се наш Евромайдан.
***
Ма какъв европротест, извинете, то дори е смешно. Само ние, изглежда, не сме решили (унгарците си гледат там техните орбанови настоявания) дали това е руска агресия. Само ние недоразбираме, че indifference is the true opposite to reason. Че безразличието тип „ми то у нас не се случва“ е най-циничното възможно гледище към тази война. Опасявам се, че и мои добри приятели, далеч от некогнитивния плебс, разсъждават така.
***
Опасявам се също, че у нас, отвъд вече строгото разделение русофили-русофоби, има цяла относително широка прослойка, която е тип cod philosophy, която е „дайте да си живеем живота“, и като цяло не прави разлика между, да речем, Орхан Мурад и Орхан Памук.
***
Опасявам се и че се предаваме на колективния интелект и на „вътрешната затворена група“ – точно когато не трябва. Т.е. предаваме се на колективистичната квази-племенна култура – и недоразбираме, че нашият национален „нус“ отдавна ни изневерява.
***
Опасявам се за кви ли не други неща. (Например, че у нас Икар никога не се е разбирал като успешен – и че падането му не е провал, а вид ранен триумф).
***
Ако се съмняваме, викам аз, да се облегнем на Алеко - и да ви подаря един цитат от дневника на Иречек, 1884, който сякаш казва всичко за нас и днес: „При последното си пътуване видях пак западния свят с духовен живот, с космополитична сцена – човек се чувства част от голямо световно цяло. А тук хоризонтът е ‘ограден с дъски’, намираме се вън от световния организъм; в разстояние на два месеца само два пъти четох за България във вестниците, никой не се грижи за тези краища. Сцената е тясна, локална, няма поле за големи планове, най-малко за научна писателска работа. Па и никаква сигурност… ”
***
Повтарям: 1884-та.
***
Колкото и да спазвам цял живот принципа на кралската британска политика “never complain, never explain”, не мога да се въздържа, наречете ме нещо като „философска Мегън Маркъл“, хах – но сега ще се оплача.
***
И това мое оплакване е свързано с чудовищен криндж – че Русия става мръсна дума. И никви тук whataboutism-и не играят.
***
Още един въпрос: защо у нас вече правим медии само за шудрите, за най-долната каста? Мечтата не беше ли поне за кшатриите, ако не чак за вайшите (за брамините дори е смешно да се пита)?
***
Но имаме и хубава новина: докато се тревожим какво и как ще се случи с Русия. В нея хората си живеят и някои от тях дори се обичат. За тях, благословените, поздрав от Ахматова: „Любовта: тя шепне с молитвен копнеж,/ридае в звънтеж на соната./И страшно е, щом я съзреш/в усмивка съвсем непозната”. И това е по-важно от всичко. Знам, че знаете - нещата у нас никога няма да се оправят, нашият Weltanschaaung винаги ще бъде „въсточен” и реакционно циничен, даже приоритетно проруски (проклятието на колективистичния ум и промиването на поколения мозъци в българската историография), но отбранявайте мъничката барикада на смисъла и си повтаряйте мантрата на покойния Фреди - “Find me somebody to love”, докато сте разпънати в прокрустовото ложе на настоящето.
***
Същото това абсурдно настояще, в което всичко извън нас самите сякаш е плод на кошмарното ни въображение.
***
Любовта, тази единствена солипсистична радост, си отива престъпно бързо – и това е една от големите трагедии на битието. Но за нея – друг път, с други хора, с други гласове, в други стаи, в друго есе.
***
Между другото, докато си приказваме разни умни работи, буквално, украински жени и малки момичета са изнасилвани групово до смърт. Отделно разстреляните.
***
On a different note, тази седмица загубихме и великолепен човек – моят тъст Игнат Игнатов, изключителен ум и заклет демократ, каквито вече отдавна няма. Беше вид мислител, истински дисидент спрямо проклетия комунизъм, един от последните правилно построени хора, които съм познавал. Разбира се, той беше твърде decent, за да се включи в така или иначе индуцираното от службите СДС, хеле пък да се бута с лакти после при костовисткото ОДС. Тъжа безкрайно за него, защото беше истински интелектуалец, и страшно се е надявал след „промените“ да се случи нещо хубаво – но скоро след това ръгането за власт при всички там луджевци и пушкаровци доведе до краха на най-натовареното с надежди българско правителство – онова на Филип Димитров. Тук имам да добавя и нещо от себе си – нашата „демократична мечта“ не се случи и няма вече как да се случи - тъкмо поради факта, че истинските пострадали от комунизма като Игнат и други относително неизвестни като него, трябваше да влязат във властта, както се случи в Чехия и Полша.
***
Бог да прости Игнат и всички, включително Милан Дренчев и още някои, които сляпо вярваха, че тази страна може да заприлича поне на Полша – ако истинските дисиденти бяха взели властта.
***
Да бъдем честни спрямо паметта на Игнат Игнатов: той никога не е искал властта, беше твърде ироничен за подобно нещо. А може пък да е бил окончателно разомагьосан от събитията в ранния преход, кой знае, така и не ми сподели. Последния път, когато говорихме, той ми разказа – като софиянец тип „орландовски хъш“ на софиянец тип „чернопаветен от Дондуков“ – за особените отношения между „плебеите“ в Орландовци, за особения техен жаргон.
***
Сбогом, Игнат Игнатов, светлина по пътя на душата ти. Аз обаче все още се водя жив, и жаля за нашата „дясна“ интелектуално-политическа мечта. Тя не се осъществи и най-вероятно няма да се осъществи. Вече отдавна имаме само питагорейски „прагматици“, а не маркаврелиеви „стоици“ – включително днешните ялови фалопиеви тръби, които позират като десни, но са в коалиция с немислимото зло БСП.
***
Какво да кажа за „чао“? Виж това, където и да си.
***
Ето ме, сънувам, страхувайки се, че съновиденията са сякаш генерална репетиция за смъртта. Спя кратко, накъсано, по леонардовски, в най-различни моменти от денонощието – понякога в онези пурпурни минути призори, друг път – в края на деня, когато птичите ята се реят над софийските покриви („обагрени в златистооранжево”, както би казал някой некадърен писател).
***
Сънувам предимно абсурди, тревожа се, че не спя непробудно, а Хипнос, тая вулва симплекс хипнотика, постоянно ми сервира кинически противоположни същности. И безсънието, безсънието… Затварям пламнали очи, ала напразно – няма сън. Не мозък, а олово сякаш в разяден череп се разлива, помните. Възглавието – камък същи, леглото – тръне и коприва.
***
Жертва на жертвите: това сме ние, г-н Игнатов, God bless you.
***
Изборът на високоинтелигентния човек винаги е между сдържаността и угризението от действието. Предлагам да разбираме сдържаността като отказ от силовото, а угризението – като тайно проклятие. Но те, сегашните, които скъсяват българския хоризонт, просто трябва да бъдат превзети с щурм. Унд дранг.
***
Е, има и една малка подробност – вече няма кой. Няма хора като теб.
***
Кой Волтер?! Ами същият. Първият истински свободен мислител. Той пръв прозря, че омаята на мълчанието, овчето мълчание, парализира ума.
***
Българската политика е като онази стара мисъл, че концепцията за сънуването съществува в мисълта на будния, но за сънуващия не съществува нито събуждане, нито действителен свят, нито пък здрав разум. Въпросът е какво правим, когато се събудим окончателно. Както бих казал на момиче, неоправдало очакванията - I dream of another you.
***
Нямате ли и чувството, че е време да загърбим глупостите и да направим така – всеки със своя вид усилие, - че да възпитаваме масата? Да им припомняме, че трябва да се борят за правата си, да ги подтикваме да се развиват икономически и културно-личностно – с помощта на съответната държавна политика в тази посока? Да ги учим да търсят промяната? Знаете ли друг начин?
***
И също: как да преодолеем варваризацията на българската публична среда?
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
