Още по темата

На 27 ноември Светият Синод на Българската православна църква трябва да вземе съдбоносно решение по писмото на Македонската православна църква-Охридска архиепископия. В него последната изразява готовност да признае Българската за Църква-майка, ако признаем македонската църковна независимост.

В този контекст е хубаво да припомним част от жестокостите, с които Екзархията и православните християни във Вардарска Македония се сблъскват, след като тези територии са окупирани от Сърбия, пише журналистът Георги Пашкулев в свой исторически очерк за агенция БГНЕС.

Македонската църква е готова да признае Българската за църква-майка

Борисов в Македония: Върнем ли се към историята, нямаме бъдеще

След сръбската окупация на Вардарска Македония след края на Втората балканска война през 1913 г. и края на Първата световна война /1914-1918 г./ сръбската църква с помощта на кралската армия и жандармерия насилствено въвежда юрисдикцията си върху новозавладените територии. По този начин тя унищожава родната екзархийска църковна йерархия.

По онова време екзархийските владици и по-голямата част от останалия клир са прокудени, друга част са жестоко измъчвани, а останалата част е била принудена да приеме новата църковна власт, само и само да оцелее.

Всички екзархийски училища са затворени или пък са преобразувани в сръбски. Докарани са сръбски свещеници и учители, които имат една основна цел - сърбизиране на македонското население. Заради тази цел македонските монаси са прокудени и на тяхно място в македонските манастири се изпращат сръбски, които провеждат политика на асимилация на вярващите в Македония.

Ето какво мислят в Македония за договора с България

Подписахме с Турция преди 25 г., защо с Македония едва сега

Споменът за Охридската архиепископия и някогашната църковна независимост систематично е унищожаван, а националистическата пропаганда стига до там, че забранява и празненствата свързани със "Св. Климент Охридски" с една-единствена цел да прекъсне всякаква връзка с охридската църковна и културна традиция.

В тази връзка изключителна стойност имат спомените на Илия Станоев, роден през 1892 година в село Дворище, недалеч от град Берово. По повод сръбската окупация на Македония след Първата световна война той пише следното:

"Новите окупатори още в първите дни започнаха да унищожават всичко българско, защото както казваха, те не искали и да чуят за македонско. Македонско няма. Те признаваха подобно нещо. Унищожаваха книги, ръкописи, вестници, снимки... въведоха сръбския език в училищата и църквите, докараха сръбски учители и попове. Българските бяха хвърляни по затворите и изгонвани. Една част от тях бяха убити. Започнаха да слагат сръбски имена на новородените. Извършваха и други нечовешки неща. Преименуваха възрастните - добавяха им към фамилните имена - окончанието -ич. Сменява дори шапките на хората. Каскетите ги дразнеха особено много... Уплашени, хората започнаха да бягат в България"

На 5-ти ноември 1918 година сръбският областен управител капитан Душан, с помощта на сърбоманите Томва Лоноски и Тодор Мангароски - Павлович извикаха отец Овентий, екзархийски архиерейския наместник от Галичник, в дирекцията, където е бил задържан до края на деня, когато са били докарани още трима души от Галичник - Русе Михайловски, Янко Колоски и Евгений Ванковски. Следващата вечер четиримата са били изведени извън града пред „Големия рид“, където жестоко са измъчвани и бити през цялото време, докато слизали от гората и най-накрая разстреляни. По този мъченически начин приключиха земния си път тези четирима честни и уважавани граждани на Галичник.

Какви са реалните ползи от подписания исторически договор със Скопие

Българският химн звуча в Скопие, Борисов: ЕС и САЩ ни дават за пример

За съжаление същата съдба е сполетяла не само тези четирима души, а и още много членове на Екзархията от славната Майка. След края на Втората балканска война и първата световна война, населението от област Река е подложено на жестоки репресии от тогавашната великосръбска хегемонистична власт, за което има множество документи и исторически свидетелства. В един от тях на 1-ви март 1913 година тогавашният Дебърски митрополит Козмва, който е роден в Орланци, Кичево, и е имал огромен авторитет сред македонския народ пише следното:

На 30 ноември 1912 година сръбски офицери, заедно с един полицай отведоха игумена на манастира "Св. Йоан Бигорски" йеромонах Партений, защото не е позволявал в манастирската църква да се споменава името на епископ Варнава / по-късно сръбски Патриарх – бел.ред./.

Всички селски кметове са сменени със сръбски наместници, а селските свещеници били заплашвани с разстрел, ако не споменат името на епископ Варнава в църквите. По-късно през 1918 година игуменът Партений е убит по един зверски начин, така както е поръчано от сръбските власти. Една разбойническа банда посреща на един мост от р. Радика игумена и започва да го реже на парчета, които хвърля в реката. Подобна мъченическа смърт има велешкият свещеник Иван Попаврамов, който на 17-ти юни 1913 година е рязан на парчета и хвърлен в река Вардар.

Синът на нашия известен възрожденец и учител от Охрид Григор Пърличев, Кирил Пърличев в своята книга "Сръбският режим и революционната борба в Македония 1912-1915 г. пише: В Галичник с чували пясък биеха архиерейския наместник Павел Теодосиев. След това той бе арестуван в Скопие, където бе измъчван и най-накрая почина от страданията си през 1917 година, защото отказа да споменава в църквата името на сръбската държава и на сръбския кириарх. Подобна, дори по-жестока смърт сполетя и свещеникът Апостол Миронов от с. Тресонче: Той е отвлечен през нощта от дома си. Откаран е в близката гора, където му е разбит черепа и е обезобразен. В тези адски мъки Божият и народен човек умира. Не е пощадена и старата революционерка - куриерката Андреевица, която е убита поради страха на сърбите, да не започне отново, както по турско време да прехвърля "чужди чети".

Великосръбския терор е особено жесток към родното македонско духовенство, което остава вярно до край на своята църковна йерархия - Българската екзархия, в чието създаване участва активно.

Миедзиморже - държавата, която можеше да промени света

В4 иска да помага на България и Македония за мигрантския натиск, Германия недоволства

-------

В пределите на планината Готен, в района на село Смилянци на 13.08.1947 година след продължителни жестоки мъчения, в 6.00 часа сутринта е убит свещеникът Евтимий, известен сред народа с името Драги Спасов, роден на 10.06.1920 г. в Радовиш. Отец Драги е ръкоположен за екзархисти свещеник през 1942 година в Рилския манастир и владиката му слага името Евтимий.

Той става жертва на съвременната комунистическа нечовешка кръвожадност, която е искала да унищожи най-добрите синове на вечно славната Македония, както и всичко, което има връзка с българското самосъзнание в Македония.

Заставайки в защита на вековната прадядовска християнска вяра и национално самосъзнание, той се противопоставя на безбожната власт и по този начин съзнателно се осъжда на жестоки мъки и преждевременна смърт.

Комунистите многократно го заплашват и го призовават "да свали расото, защото ще има лоша съдба". Майка му, която се страхувала да не го сполети нещо лошо, също го призовавала да свали расото. На нейните молби отец Драги отговарял: По-добре честна смърт майко, отколкото нечестен живот! Така той се превръща в трън в очите във враговете на Христа.

Комунистите започват да следят и искат да го хванат далеч от града, за което подкупват една жена от село "Ново село", Радовиш. Те й дават 3000 динари, за да организира капан на отец Драги, като го покани за някакъв водосвет в село Смилянци. Тогава отец Димитър Чаракчиев го посъветвал да не ходи, защото е бил сигурен, че става въпрос за лъжливо повикване. Той се е съобразил и не е отишъл, но комунистите отново накарали жената да го извика, за което тя получила още 3600 динари. Тя изпраща ново послание до отец Драги за кръщене на бебе. Отец Димитър отново го посъветвал да не ходи, но свещеномъченика отговорил: Щом става въпрос за кръщене на дете отивам, но никога повече не се е върнал.

След като попаднал в ръцете на богохулниците той е подложен на дълги мъчения в продължение на няколко седмици до 13-ти август, когато е извършено жестокото убийство на този велик последовател на христовата вяра. В Новия завет, написан на български език, който той притежавал е подчертал само един урок от нашия спасител Ийсус Христос: „Не се страхувайте от тез, които убиват тялото ни. Те не могат да убият душите ни. Страхувайте се повече от онзи, който може и тялото, и душата да погуби в Ада“.

Лъвът пред НДК ядоса Гърция, Каракачанов: Не можем да угаждаме

ВИЖТЕ ВЪЗСТАНОВЕНИЯ БРОНЗОВ ЛЪВ ПРЕД НДК В НАШАТА ГАЛЕРИЯ

Така на 27-годишна възраст, боговлюбеният и родолюбив свещеник Евтимий получава ново кръщене, но този път в собствената си кръв. Неговата душа полита от убитото му тяло, което остава в ръцете на комунистическите изроди, които продължават да се гаврят с него. Първо започнали да го бесят, а след това са го влачили из селата на Малешевията и Радовиш, за да уплашат народа. Ден след убийството тялото на свещеника е било натоварено на едно муле - от едната страна е ли тялото му, а от другата огромно дърво. Така е разнасян по селата и докаран до центъра на Владимирово. След това е натоварен на кон в един чувал, откъдето му се виждали краката, а главата му е била отрязана и сложена в торба. Така е бил изхвърлен в двора на храма "Св. Пророк Илия" в Радовиш.

На погребението имало много малко хора, защото са се страхували от репресии. Пет месеца след убийството, свещеник Евтимий е осъден посмъртно от тогавашната власт - на смърт. Отец Евтимий е арестуван през месец юли, а на втори август, цялото му семейство - майка, баща, брат и снаха с трите им деца, както и другият му брат, са интернирани в Кичевско, където всеки ден по два пъти са се разписвали в полицията. Цялото му семейството е жигосано като "Черна овца", а имуществото и граждански им права са отнети.